Между две семейства: Изборът на Ана и болката на една мащеха
„Не искам да избирам! Не ме карайте!“, извика Ана с глас, който разкъса тишината в кухнята ни. Стоях срещу нея, с ръце, стиснати толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Съпругът ми, Георги, седеше до нея, с поглед вперен в пода. Беше неделя сутрин, а аз усещах как въздухът в стаята се сгъстява от напрежение.
Ана беше на дванадесет – възраст, в която светът е жесток и объркан. Майка ѝ, Елена, живееше в Пловдив, а ние – в София. Всяка ваканция Ана пътуваше между двата града, между две семейства, между две различни вселени. Аз бях нейната мащеха – Марта. След като се омъжих за Георги, родих две момчета – Петър и Симеон. Нашият дом беше пълен с шум и смях, но и с неизречени думи, страхове и вина.
В този ден трябваше да решим къде ще живее Ана през следващата учебна година. Елена настояваше да се върне при нея в Пловдив. Георги искаше да остане при нас. Аз… аз просто исках Ана да бъде щастлива, но не знаех какво означава това за нея.
„Мамо… Марта… аз…“, започна Ана, но думите ѝ увиснаха във въздуха. Петър и Симеон надничаха от коридора, усещайки бурята.
„Ана, никой не те кара насила“, опитах се да прозвуча спокойно. „Но трябва да решим. Училището започва след две седмици.“
Георги се намеси: „Дъще, тук имаш братя, имаш стая, приятели…“
Ана го прекъсна: „Имам и майка! И там имам приятели! Защо винаги трябва да избирам?“
В този момент си спомних първия път, когато я видях – малко момиче с големи кафяви очи, което стискаше плюшено мече на гарата. Тогава си обещах да бъда добра мащеха. Но животът не е приказка.
Вечерта Георги ме обвини: „Ти я отблъскваш! Не ѝ позволяваш да се чувства у дома.“
Погледнах го с насълзени очи: „Правя всичко по силите си! Но тя не е моя дъщеря…“
„Точно това е проблемът!“, изкрещя той и тресна вратата.
Останах сама в кухнята. Чух как Ана плаче в стаята си. Петър и Симеон се сгушиха един до друг на дивана. В този момент осъзнах колко самотна съм – между две семейства, между две роли: майка и мащеха.
На следващия ден Елена пристигна от Пловдив. Беше красива жена с твърд поглед. Седнахме трите на масата.
„Ана трябва да реши сама“, каза Елена студено.
„Тя е дете!“, възразих аз.
„Точно затова трябва да бъде с майка си“, отвърна тя.
Ана мълчеше. Очите ѝ бяха зачервени от плач.
Следобед я намерих в градината. Седеше на люлката и гледаше към небето.
„Ана…“, започнах плахо. „Знам, че ти е трудно. Знам, че не съм ти истинска майка. Но те обичам по свой начин.“
Тя ме погледна: „Защо всички искате да избирам? Защо не мога просто да бъда дете?“
Прегърнах я. За първи път тя не се дръпна.
Вечерта Георги се прибра късно. Седнахме тримата – аз, той и Ана.
„Дъще“, каза той тихо, „ако искаш да си при майка си, ще го приема.“
Ана се разплака: „Не знам какво искам! Обичам ви всички! Не искам никой да страда заради мен!“
Тогава разбрах – нашите страхове и болки я карат да се чувства виновна за неща, които не зависят от нея.
След дни разговори решихме – Ана ще остане при нас през учебната година, а ваканциите ще прекарва при майка си. Не беше идеално решение, но беше компромис.
Минаха месеци. Всяка вечер я целувах за лека нощ. Понякога усещах дистанция, друг път – топлина. Вината не изчезна напълно. Но започнах да вярвам, че любовта може да има различни лица.
Сега пиша това писмо до всички мащехи и бащи, които се борят със същите страхове: Какво значи да си родител? Можем ли да обичаме чуждо дете като свое? Или винаги ще има стена между нас?
Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или просто такава е съдбата на разделените семейства?
Кажете ми – има ли истинско място за мащехата в сърцето на едно дете? Или винаги ще останем между два свята?