Денят, в който разочаровах внука си: История за любов, вина и втори шанс
— Александре, стига си цъкал по този телефон! — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Беше късна есенна вечер, вятърът блъскаше по прозорците на панелката в Люлин, а аз се опитвах да приготвя любимата му баница. Александър, моят единствен внук, седеше на дивана и не откъсваше поглед от екрана. Беше на дванайсет, но вече усещах как се изплъзва от ръцете ми — като пясък между пръстите.
— Остави ме, бабо. Имам важен разговор — отвърна той, без да ме погледне.
Стиснах зъби. Винаги съм се гордяла, че съм търпелива. След смъртта на дъщеря ми Мария преди пет години, Александър остана с баща си, а аз станах неговата опора. Всяка събота идваше при мен — нашето време. Но тази вечер нещо беше различно. Чувствах се невидима.
В кухнята миришеше на изгоряло. Извадих баницата — препечена. Сълзи напълниха очите ми. „Не мога дори баница да направя като хората… Каква баба съм?“ — мислех си. В този момент Александър влезе.
— Бабо, гладен съм.
— Баницата… изгоря — прошепнах.
Той въздъхна тежко и се върна в хола. Чух как затваря вратата на стаята си. Седнах на кухненския стол и зарових лице в ръцете си. Спомените ме връхлетяха — как Мария ми казваше: „Мамо, не го глези толкова!“ А аз й се смеех: „Детето трябва да знае, че е обичано!“
Телефонът ми иззвъня. Беше зет ми, Ивайло.
— Милена, всичко наред ли е? Александър не ми отговаря на съобщенията.
— Всичко е наред — излъгах. — Просто е уморен.
Затворих и се почувствах още по-зле. Знаех, че нещо не е наред с Александър. От месеци беше затворен в себе си, избягваше разговори, а аз не знаех как да стигна до него.
Реших да поговоря с него. Почуках на вратата му.
— Може ли да вляза?
Тишина.
— Александре…
— Какво? — гласът му беше студен.
— Искам само да поговорим. Знам, че ти е трудно… и на мен ми е трудно без мама ти…
Той се обърна рязко:
— Не разбираш! Никой не разбира! Всички искате да съм щастлив, а аз не мога!
Думите му ме пронизаха като нож. Приближих се и го прегърнах, но той се дръпна.
— Остави ме!
Излязох от стаята със свито сърце. През нощта не можах да заспя. Чувах как Александър тихо плаче. Исках да го утеша, но не знаех как.
На сутринта реших да му направя палачинки — любимите му. Когато ги сложих на масата, той само ги погледна и каза:
— Не съм гладен.
Тогава избухнах:
— Александре! Опитвам се да ти помогна! Не мога повече така!
Той ме изгледа с омраза:
— Ти не си ми майка! Не можеш да разбереш!
Сълзите потекоха по бузите ми. Изтичах в банята и се заключих. Там се разплаках като дете. Спомних си как преди години аз самата крещях на майка си: „Ти нищо не разбираш!“ Колко болка съм й причинила…
Когато излязох, Александър вече беше облечен и с раницата на гръб.
— Отивам при тате — каза тихо.
Опитах се да го спра:
— Почакай! Моля те…
Но той вече беше затворил вратата след себе си.
Останах сама в апартамента. Часове наред седях на дивана и гледах снимките ни по стените — усмихнати лица от миналото. Как стигнахме дотук? Кога любовта ми стана задушаваща?
Вечерта Ивайло ми се обади:
— Милена, Александър е много разстроен. Може би трябва малко време да мине…
Седмици наред не чух нищо от внука си. Празните съботи ме убиваха. Започнах да пиша писма до него — писма, които никога не изпратих. В тях му разказвах за детството си в Пловдив, за майка му като малка, за страховете и грешките си.
Една вечер звънецът иззвъня. Отворих — Александър стоеше пред мен с наведена глава.
— Може ли да поговорим?
Сълзите напълниха очите ми.
— Разбира се, мило дете…
Седнахме на дивана. Той мълча дълго, после прошепна:
— Съжалявам… Просто ми липсва мама…
Прегърнах го силно.
— И на мен ми липсва… Но имаме един друг.
Тази нощ заспахме прегърнати на дивана — баба и внук, две разбити сърца, които търсят път един към друг.
Понякога си мисля: Дали някога ще мога да бъда достатъчна за него? Дали любовта ни ще излекува старите рани? Какво бихте направили вие на мое място?