Винаги вярвах, че имам истинска приятелка: Докато не чух, че съм била само удобство

— Не мога повече, Мария! Винаги ти звъня, когато имам нужда от нещо, а ти… ти просто си там, защото ти е удобно! — думите на Даниела режат като нож. Стоя в средата на малката ни кухня в Люлин, с чаша кафе в ръка, а светът ми се разпада.

Винаги съм вярвала, че приятелството е нещо повече от споделени кафета и празни приказки. Че е място, където можеш да бъдеш себе си — без маски, без срам, с всичките си страхове и надежди. Така мислех през всичките тези години, гледайки нашата връзка с Даниела. Познаваме се от гимназията — две момичета от квартала, които мечтаеха за големия свят. Можехме да говорим с часове, да се смеем до сълзи и да плачем една на друга на рамото.

Но днес… Днес всичко се срина.

— Какво искаш да кажеш? — прошепвам, усещайки как гласът ми трепери. — Аз винаги съм била до теб. Когато майка ти се разболя, когато Петър те заряза… Ти беше тази, която ми се обаждаше посред нощите!

Даниела въздъхва тежко и избягва погледа ми. — Да, но ти никога не споделяш нищо истинско за себе си. Винаги слушаш, винаги помагаш… но къде си ти в цялата тази история? Имам чувството, че просто ти е удобно да си „добрата приятелка“.

Тези думи ме удрят по-силно от шамар. Винаги съм мислела, че това е моята роля — да бъда опората, скалата. В нашето семейство така се прави: мама винаги търпи всичко мълчаливо, татко никога не говори за чувствата си. Аз съм научена да слушам и да помагам. Но дали това ме прави фалшива?

Връщам се назад във времето — спомням си как Даниела идваше у нас след училище, как тайно пушехме на балкона и мечтаехме за бъдещето. Как се кълняхме, че никога няма да се разделим. После дойдоха университетът, първите гаджета, първите разочарования. Винаги бяхме една до друга.

Но напоследък нещо се промени. Даниела започна нова работа в центъра — адвокатска кантора с лъскави офиси и още по-лъскави колеги. Започна да излиза с хора, които не познавам; говореше за ресторанти и пътувания до Гърция, докато аз броях стотинките за наема и се чудех как ще платя сметките този месец.

— Може би си права — казвам тихо. — Може би наистина не споделям достатъчно. Но това не значи, че не те ценя.

Тя ме поглежда с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам малка. — Просто вече не знам дали имаме какво да си кажем.

След този разговор всичко се промени. Даниела започна да ми пише все по-рядко. Понякога виждах снимки във Фейсбук — тя с новите си приятели на някой rooftop bar в центъра на София. Аз стоях вкъщи с мама и гледах турски сериали.

Опитах се да запълня празнината — записах се на курс по рисуване в читалището, започнах да излизам с колежки от работата (скучна счетоводна фирма в Младост). Но никой не беше като Даниела.

Една вечер мама ме намери разплакана в кухнята.
— Какво има, Миме? Пак ли за Даниела плачеш?
— Не знам какво направих грешно — отвърнах. — Мислех, че приятелството е завинаги.
Мама седна до мен и ме прегърна.
— Хората се променят, миличка. Понякога трябва да пуснеш някого, за да намериш себе си.

Тези думи ме преследваха дни наред. Започнах да се питам: Коя съм аз без ролята на „добрата приятелка“? Какво искам аз от живота си?

Един ден получих покана за рожден ден от колежката ми Ива. Отидох с нежелание — страхувах се от нови хора, от това да бъда уязвима. Но вечерта мина неусетно — говорихме за книги, за музика, смяхме се до късно. За първи път от месеци се почувствах жива.

С времето започнах да изграждам нови връзки — по-бавни, по-предпазливи. Научих се да споделям повече за себе си; научих се и да казвам „не“, когато нещо не ми е по сърце.

Понякога още виждам Даниела по улиците на София — винаги забързана, винаги усмихната сред тълпа хора. Не знам дали ми липсва тя или онова усещане за сигурност от миналото.

Сега стоя на балкона вкъщи и гледам светлините на града. Питам се: Колко често приемаме хората за даденост? И кога приятелството спира да бъде убежище и се превръща просто в удобство?

А вие… случвало ли ви се е да изгубите най-добрия си приятел? Как продължавате напред?