Тридесет години заедно – и една тишина, която не мога да понеса
„Излизам. Отивам при Даниела. Отиваме в Испания.“
Стоях до кухненския плот, ножът в ръката ми застина във въздуха, а краставиците за салатата останаха недорязани. Гледах го, сякаш не разбирах думите му. Петър не ме погледна – беше вперил очи в пода, сякаш се срамуваше. Или просто не искаше да види какво ще направят думите му с мен.
„Какво… какво каза?“ – гласът ми беше толкова тих, че едва го чух сама.
„Отивам си, Мария. Не мога повече. С Даниела сме заедно от година. Решихме да заминем. Тук всичко ми тежи.“
Тук всичко му тежи… Тридесет години бяхме заедно. Преживяхме прехода, безпаричието, строежа на къщата в покрайнините на Пловдив, отгледахме две деца, които вече имаха свои семейства. Всяка вечер сядахме на тази маса – понякога ядосани, понякога уморени, но винаги заедно. А сега той просто си тръгваше. С една Даниела, която познавах само по име – колежка от работата му в общината.
Петър събра багажа си за половин час. Не каза нищо повече. Не ме прегърна, не се извини. Само затвори вратата след себе си и остави тишината да ме погълне.
Първата нощ не спах. Чувах всяко скърцане на паркета, всяко тиктакане на часовника в коридора. Сутринта се събудих с усещането, че съм паднала в дълбока яма и никой няма да ме извади оттам.
Децата… Как да им кажа? Как да обясня на Ива и Георги, че баща им е избрал друга жена? Че е захвърлил всичко, което сме градили заедно? Обадих се първо на Ива.
„Мамо, какво става? Защо плачеш?“
„Татко… татко си тръгна. Заминава с друга.“
От другата страна на линията настъпи тишина. После чух само едно тихо „Не може да бъде…“
Георги реагира по друг начин – ядоса се. „Ще му се обадя! Как може да ти причини това? На теб, на нас!“ Но аз го спрях. Не исках скандали. Не исках още болка.
Дните започнаха да се влачат един след друг – безсмислени и празни. Сутрин ставах по навик, правех кафе за двама, после се сепвах и изсипвах половината в мивката. Вечер гледах телевизия без звук, защото не можех да понеса глъчката на чуждите семейства.
Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми. В малкия ни квартал всичко се знае за минути. „Гледай я Мария – толкова добра жена беше, а той я заряза заради някаква…“ Чувах ги през прозореца, докато поливах цветята на балкона.
Една вечер Ива дойде с внучката ми Елица. Донесоха ми домашна баница и опитаха да ме разсеят с приказки за детската градина и новите зъбки на Елица. Усмихвах се насила, но вътре в мен всичко беше празно.
„Мамо, трябва да излезеш малко. Да се видиш с приятелки… Не можеш да стоиш сама вкъщи.“
Но как да изляза? Къде да отида? Всички места ми напомняха за него – кафенето до пазара, където ходехме всяка неделя; паркът, където разхождахме кучето; дори кварталният магазин, където продавачката ме гледаше със съжаление.
Една сутрин получих съобщение от Петър: „Надявам се си добре. Ще ти превеждам пари всеки месец.“
Пари… Толкова ли струвах след тридесет години? Отговорих му само: „Не ми трябват парите ти.“
Започнах да пиша дневник – единственото място, където можех да излея всичко, което ме мъчеше. Понякога пишех с часове – за първата ни среща на студентската бригада в Сливен, за сватбата ни през 1993-та, когато валя като из ведро и всички гости бяха мокри до кости, но никой не спря да танцува хоро; за раждането на Ива и Георги; за първите ни почивки на морето в Созопол с палатка и консерви.
В един от тези дни телефонът звънна – беше Даниела.
„Мария… Знам, че ти е трудно. Но Петър е щастлив с мен. Моля те, не му пречи.“
Гласът ѝ беше мек, почти съчувствен. Почувствах се унизена – тя ми се обаждаше като победителка, а аз бях загубената страна.
„Не му преча“, казах тихо и затворих.
Седмици по-късно Георги дойде при мен с бутилка червено вино.
„Мамо, трябва да продължиш напред. Татко направи своя избор. Ти си силна жена.“
Погледнах го през сълзи: „Ако съм толкова силна, защо се чувствам толкова празна?“
Той ме прегърна силно: „Ще мине… Всичко минава.“
Започнах да ходя на разходки с една стара приятелка – Катя от блока отсреща. Говорехме си за всичко – за децата ни, за младостта ни, за това как животът ни е минал между готвенето и грижите за другите. Катя също беше вдовица – знаеше какво е самотата.
Една вечер седяхме на пейката пред блока и гледахме залеза над тепетата.
„Мария, знаеш ли… Може би това е ново начало за теб. Може би ще откриеш нещо свое.“
Замислих се – толкова години бях само „съпругата на Петър“, „майката на Ива и Георги“. А кой съм аз без тях?
Сега домът ми е тих – понякога твърде тих. Но започнах да намирам малки радости – сутрешното кафе на балкона, разходките из града, разговорите с Ива и Георги по телефона. Записах се на курс по рисуване в читалището – не защото съм талантлива, а защото имам нужда от нещо ново.
Понякога още плача нощем. Понякога още чакам да чуя ключа във вратата и гласа му: „Мария, тук ли си?“ Но вече знам – животът продължава.
Питам се: Какво остава от нас след толкова години отдаденост? Може ли една жена да намери себе си след като изгуби всичко? Как бихте постъпили вие? Споделете ми вашата история.