„Не искам да дойдеш на сватбата ми“: Когато дъщеря ми изрече тези думи, светът ми се срина

— Не искам да дойдеш на сватбата ми.

Гласът на Мария беше равен, почти безчувствен. Стоях в кухнята, с чаша чай в ръка, а парата се издигаше към лицето ми, сякаш искаше да ме скрие от реалността. Пръстите ми трепереха. Не можех да повярвам, че чувам тези думи от собственото си дете.

— Защо? — прошепнах. — Това е най-важният ден в живота ти…

Мария не ме погледна. Стоеше до вратата, с раница на гърба, готова да излезе всеки момент. — Мамо, просто… не се разбираш с Петър. Не искам да има напрежение. Искам този ден да е спокоен.

В този момент сякаш някой издърпа килима изпод краката ми. Винаги съм знаела, че отношенията ни са сложни, но никога не съм си представяла, че ще стигнем дотук. В главата ми се завъртяха спомени — първият ѝ учебен ден, когато я държах за ръка пред училището; вечерите, в които ѝ четях приказки; първият ѝ провален изпит и сълзите ѝ на рамото ми. Кога се случи това отчуждение? Кога станахме чужди?

— Мария… — опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми.

Тя въздъхна тежко. — Мамо, моля те… Не искам да спорим пак. Решила съм го.

Вратата се затвори тихо след нея. Останах сама в кухнята, с чаша чай, която вече беше изстинала. Сълзите потекоха по бузите ми безшумно. Не знаех какво да правя. Как се продължава напред, когато детето ти те отхвърля?

Седнах на масата и започнах да си припомням всичко — от самото начало. Бях млада майка, когато Мария се роди. Мъжът ми, Иван, беше строг човек, но винаги справедлив. Живеехме в малък апартамент в Люлин, борехме се с парите, но винаги намирахме начин да се усмихнем вечер пред телевизора. Когато Мария беше на пет, Иван почина внезапно от инфаркт. Останах сама с малко дете и планина от сметки.

Тогава започнаха трудностите. Работех на две места — през деня в детската градина като помощник-възпитателка, а вечер чистех офиси. Винаги бях уморена, често раздразнителна. Мария растеше тихо и послушно, но усещах как между нас се появява невидима стена.

— Мамо, защо винаги си ядосана? — беше ме попитала веднъж като тийнейджърка.

— Не съм ядосана, просто съм уморена — отвърнах ѝ тогава.

Но тя не повярва. Започна да прекарва повече време навън с приятели, а аз все по-рядко разбирах какво се случва в живота ѝ. Когато завърши гимназия и реши да учи в Софийския университет, бях горда, но и уплашена. Знаех, че ще я загубя още повече.

Петър се появи преди три години. Още от първата среща нещо в него ме притесни — беше твърде самоуверен, твърде критичен към Мария. Опитах се да ѝ кажа мнението си:

— Мария, сигурна ли си в този човек? Не виждаш ли как те гледа?

— Мамо! — избухна тя тогава. — Ти никога не харесваш никого! Вечно си недоволна!

Оттогава отношенията ни станаха още по-напрегнати. Всяка среща завършваше със скандал или мълчание. Петър ме гледаше с пренебрежение, а Мария все по-често избираше неговата страна.

Сега стоях сама и се чудех: сгреших ли някъде? Трябваше ли да премълчавам повече? Да бъда по-мека? Или просто така е писано — децата порастват и тръгват по свой път?

На следващия ден реших да говоря с най-добрата си приятелка Даниела. Срещнахме се в кварталното кафене.

— Не мога да повярвам — казах ѝ през сълзи. — Дъщеря ми не ме иска на сватбата си!

Даниела сложи ръка върху моята.

— Галя, знаеш ли колко майки са минали през това? Понякога децата ни мислят, че ги задушаваме… А всъщност просто ги обичаме прекалено много.

— Но аз само исках най-доброто за нея! — възкликнах.

— Понякога „най-доброто“ според нас не е най-доброто според тях — каза тихо Даниела.

Вечерта се прибрах у дома и седнах пред стария албум със снимки. Видях малката Мария с две опашки и усмивка до ушите; видях ни на морето в Ахтопол; видях я как духа свещичките на тортата си…

В този момент телефонът иззвъня. Беше брат ѝ — Георги.

— Мамо, чух какво е станало…

— Георги… — гласът ми трепереше.

— Ще говоря с нея — каза той решително. — Не може така! Ти си ѝ майка!

— Не я насилвай… Ако не иска…

— Мамо! Ти си дала всичко за нас! Понякога Мария забравя това…

След този разговор останах още по-объркана. Исках ли наистина да присъствам на тази сватба? Или просто не можех да понеса мисълта, че вече не съм част от живота ѝ?

Дните минаваха бавно. Понякога чувах стъпките ѝ по стълбите и се надявах да отвори вратата… Но тя не идваше.

Седмица преди сватбата получих покана по пощата. Беше от Георги: „Мамо, заповядай на моята сватба след месец.“ Усмихнах се през сълзи — поне едното ми дете още ме цени.

В деня на сватбата на Мария стоях сама у дома. Облякох най-хубавата си рокля и запалих свещ за здраве. Пожелах ѝ щастие — макар и отдалеч.

Сега пиша тази история с надеждата някой да ме разбере: Кога любовта ни към децата преминава границата? Кога трябва да ги пуснем сами да сбъркат? И дали някога ще намерим път обратно един към друг?