Синът ми замина, а аз останах сама: Историята на една българска майка

– Димитре, пак ли ще тръгваш без да закусиш? – гласът ми трепереше, докато гледах как синът ми слага якето си. Беше рано сутринта, а в кухнята миришеше на топъл хляб и кафе. Той само махна с ръка и се усмихна бегло.

– Мамо, бързам, Маги ме чака долу. Ще я изпусна за работа.

– Поне едно яйце да хапнеш…

– После ще ям, обещавам. – отвърна и изчезна през вратата.

Останах сама в тишината на апартамента ни в Люлин. Винаги съм казвала, че не съм от онези майки, които държат децата си до полата си. „Живейте си живота, аз ще се оправя!“ – повтарях на Димитър и сестра му Ива. Но сега, когато той се ожени за Магдалена и заминаха за Германия, думите ми тежаха като камък на гърдите.

Първите месеци всичко беше наред. Чувахме се често – по Viber, по Messenger. Пращаха ми снимки: Димитър пред новата им квартира в Мюнхен, Маги с букет лалета от пазара, двамата пред някакъв замък. Радвах се за тях, макар че всяка снимка беше като бодил в сърцето ми – напомняше ми колко далеч са.

С времето обаче разговорите станаха все по-редки. Понякога звънях по три пъти на ден, а той не вдигаше. Пишех му съобщения: „Как сте?“, „Яде ли нещо?“, „Маги добре ли е?“. Отговорите идваха кратки: „Добре сме, мамо“, „Работа имам много“, „Ще ти звънна по-късно“.

Една вечер не издържах. Седях на масата с чаша чай и гледах телефона си. Ива беше при приятеля си, а апартаментът ехтеше от самота. Натиснах зеления бутон и зачаках. Гласът на Димитър прозвуча уморено:

– Мамо, всичко наред ли е?

– Да… Просто исках да чуя гласа ти. Не си ми се обаждал от седмица.

– Много работа имам… Маги също. Тук е различно, мамо. Всичко е на бързи обороти.

– Разбирам… Само… липсваш ми.

– И ти ми липсваш.

След този разговор нещо се промени. Започнах да усещам стена между нас. Когато звънях – често не вдигаше. Когато пишех – отговаряше след дни. Празниците минаваха без тях – Коледа, Великден… Само снимки във Viber: елха с чужди играчки, маса с немски колбаси.

Съседката ми Мария ме гледаше със съжаление:

– Не се притеснявай, Пенка – казваше тя. – Младите са такива. Ще се върнат един ден.

Но аз знаех, че няма да е толкова лесно. Всяка вечер си лягах с мисълта: „Дали не направих грешка? Дали не трябваше да го задържа тук?“ Но как? Да му кажа да не заминава? Да не гони мечтите си?

Една неделя Ива дойде на гости. Седнахме на балкона с кафе.

– Мамо, защо си толкова тъжна?

– Защото брат ти не ми вдига телефона вече седмица…

– Остави го малко. Там е трудно. Може би Маги го държи далеч от нас…

– Не вярвам… Тя винаги беше мила с мен.

– Понякога жените искат да започнат начисто – каза Ива тихо.

Замислих се над думите ѝ. Дали Магдалена наистина го настройва срещу мен? Или просто животът там ги е погълнал?

Минаха месеци. Веднъж получих съобщение: „Мамо, ще ставаме родители.“ Сърцето ми подскочи от радост и болка едновременно. Веднага звъннах – пак никой не вдигна. Писах: „Много се радвам! Кога ще дойдете?“ Отговорът дойде след три дни: „Не знаем още.“

Започнах да се чувствам излишна. В магазина ме питаха за децата – усмихвах се и казвах: „Добре са, в чужбина са.“ Но вътре в мен всичко крещеше: „Вече нямам семейство!“

Една вечер не издържах и написах дълго писмо до Димитър:

„Сине, знам че имаш свой живот и не искам да ти преча. Но понякога се чувствам толкова сама… Липсваш ми ужасно много. Не искам нищо друго освен да чуя гласа ти понякога. Обичам те.“

Не получих отговор.

Дните минаваха в рутина – работа, пазаруване, телевизия вечер. Всяка вечер гледах снимките им в телефона си и се чудех: „Дали някога ще се върнат? Дали внучето ми ще ме познава?“

Веднъж срещнах стара приятелка на пазара:

– Пенка, какво правят децата?

– Добре са… – излъгах.

– Ами внучето? Ще го видиш ли скоро?

Погледнах я и очите ми се напълниха със сълзи:

– Не знам… Не знам вече нищо.

Тя ме прегърна силно:

– Всички сме така, мила… Всички ги изгубихме по чужбина.

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на София. Помислих си: „Колко ли майки като мен чакат обаждане от децата си? Колко ли семейства са разделени от граници и време?“

Понякога си мисля – дали направих всичко както трябва? Или свободата, която дадох на децата си, ги отдалечи завинаги от мен?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Колко струва майчината обич в един свят на раздели?