Днес изгоних сина и снаха си от дома: Защото разбрах, че животът ми не е техен хотел

„Мамо, пак ли си оставила чиниите в мивката?“, гласът на Даниела прониза тишината на кухнята като нож. Стоях до прозореца, с ръце, мокри от сапунена вода, и гледах как дъждът се стича по стъклото. Не беше първият път, в който снаха ми ми правеше забележка в собствения ми дом. Но този път нещо в мен се пречупи.

„Извинявай, Даниела, просто трябваше да извадя прането преди да завали“, отвърнах тихо, но тя вече беше обърнала гръб и тръшна вратата на хола. Синът ми, Петър, седеше на дивана с телефон в ръка. Дори не погледна към мен.

Преди две години, когато Петър и Даниела останаха без работа и жилище, не се поколебах нито за миг. „Това е вашият дом“, казах тогава с усмивка, макар че вътре усещах тревога. Бях вдовица от пет години, а апартаментът в Люлин беше моето убежище – тихо, подредено, с цветя по первазите и снимки на децата по стените. Но когато те се нанесоха, всичко се промени.

Първо започнаха дребните неща – обувки разхвърляни из коридора, музика до късно вечерта, приятели на гости без предупреждение. После дойдоха по-големите проблеми – Даниела настояваше да сменим мебелите, защото били „старомодни“, Петър искаше да превърне хола в офис за онлайн работата си. Аз се опитвах да не преча. Готвех любимите им ястия, перях дрехите им, плащах сметките. Казвах си: „Те са млади, ще се оправят, ще си тръгнат скоро.“

Но месеците минаваха, а те дори не споменаваха за ново жилище. Започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом. Всяка сутрин се будех с усещането, че трябва да вървя на пръсти, за да не ги събудя. Вечер слушах как се карат за пари или за това кой ще изхвърли боклука. А аз? Аз просто мълчах.

Една вечер чух как Даниела говори по телефона с майка си: „Ами тя… още е тук. Не знам какво чака. Може би мисли, че ще гледа внучета някой ден.“ Сърцето ми се сви. Никога не съм искала да ги задушавам или да им преча. Просто исках да бъда майка.

Петър все по-рядко разговаряше с мен. Когато го попитах дали търсят апартамент под наем, той само вдигна рамене: „Сега е трудно, мамо. Ти нали разбираш?“ Разбирах. Но докога?

Вчера сутринта намерих бележка на хладилника: „Купи мляко и яйца.“ Подпис: Даниела. Не „моля“, не „благодаря“. Просто заповед. Седнах на масата и заплаках. Спомних си годините, когато Петър беше малък – как му четях приказки преди лягане, как му гладех ризата за първия учебен ден. Спомних си и последните думи на покойния ми съпруг: „Гледай себе си, Мария. Не позволявай никой да те тъпче.“

Тази сутрин чашата преля. Влязох в кухнята и видях как Даниела хвърля моята любима покривка в коша за боклук.

– Какво правиш?! – извиках аз.
– Тази парцал е отвратителен! – отвърна тя без капка съжаление.
– Това е покривката от сватбата ми! – гласът ми трепереше.
– Е, време е за нови неща – изсмя се тя.

Петър дойде и ме погледна с досада:
– Мамо, престани да правиш драми за глупости.

Тогава разбрах – ако не сложа край сега, никога няма да си върна живота.

Събрах сили и казах:
– Петре, Даниела… Искам до края на седмицата да си намерите друго място за живеене.

Настъпи тишина. Даниела ме изгледа така, сякаш съм й отнела цялото бъдеще.
– Ти сериозно ли? След всичко?
– След всичко – отвърнах твърдо.

Петър не каза нищо. Само излезе от стаята. През следващите дни двамата почти не ми говореха. Събираха си нещата мълчаливо. Вчера сутринта затвориха вратата след себе си без сбогом.

Сега апартаментът е тих. Седя сама на дивана и слушам дъжда по прозореца. Болката е остра, но усещам и облекчение. За първи път от години мога да дишам свободно.

Питам се: Кога любовта към децата ни пречи да обичаме себе си? И има ли граница между майчината жертва и самоуважението? Какво бихте направили вие?