Когато спрях да спасявам брака ни, той започна да се бори за нас

– Пак ли ще мълчиш? – гласът ми трепереше, докато гледах Стефан, който стоеше облегнат на кухненския плот с кръстосани ръце. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца, а в апартамента ни се носеше тежка тишина.

– Не искам да се караме, Мария – промърмори той, без да ме погледне. – Уморен съм.

– И аз съм уморена! – извиках по-силно, отколкото исках. – Но някой трябва да говори! Някой трябва да направи нещо!

Той само въздъхна и излезе на балкона, както винаги. Остави ме сама с мислите ми, с болката и с онова чувство на безсилие, което ме разяждаше от години. Вече не помнех кога за последно бяхме седнали заедно на масата и се бяхме смели. Кога за последно беше взел ръката ми просто така, без причина.

Винаги аз бях тази, която първа подаваше ръка след скандал. Аз намирах думите, когато той мълчеше. Аз се усмихвах на децата, когато вътре в мен всичко крещеше „стига!“. Стефан не обичаше трудните разговори. Когато нещо го притесняваше, просто излизаше – на балкона, до магазина или при майка си в Люлин. Връщаше се късно и се преструваше, че нищо не е станало.

Понякога си мислех, че ако не бях аз, този брак отдавна щеше да е приключил. Но го обичах. Обичах го още от студентските години във Велико Търново, когато ми носеше кафе в библиотеката и ми пишеше бележки по тетрадките. Обичах го дори когато започна да се затваря в себе си след като загубихме първото си дете. Тогава си обещах, че ще го държа здраво, каквото и да става.

Но годините минаваха. Децата пораснаха. Аз остарях. И една сутрин се събудих с усещането, че вече не мога. Че съм дала всичко от себе си и пак съм сама.

– Мамо, защо тате пак спи на дивана? – попита ме малката Ива една сутрин.

– Защото е уморен, миличка – излъгах я и я прегърнах силно.

Вечерта седнах до Стефан на дивана и му казах тихо:

– Не мога повече така. Не мога да бъда единствената, която се бори за нас.

Той ме погледна за първи път от дни. В очите му имаше страх.

– Какво искаш да направя?

– Да говориш с мен. Да ми кажеш какво чувстваш. Да поискаш прошка, ако трябва. Да поискаш мен.

Той замълча дълго. После стана и излезе от стаята. Аз останах сама със сълзите си.

На следващия ден не го потърсих. Не му писах съобщение на работа, както обикновено. Не му приготвих вечеря. Не го попитах как е минал денят му. Просто се прибрах и легнах рано.

Минаха три дни така. Три дни без думи, без докосване, без опит за помирение от моя страна. За първи път от години не направих нищо.

На четвъртия ден той се прибра по-рано от обикновено. Влезе в кухнята и ме намери седнала на масата с чаша чай.

– Мария… – гласът му беше дрезгав. – Може ли да поговорим?

Погледнах го изненадано.

– Слушам те.

– Знам, че не съм лесен човек – започна той бавно. – Знам, че те наранявам с мълчанието си. Но… страх ме е да говоря за някои неща. Страх ме е да не те загубя.

Сълзите ми потекоха сами.

– Вече почти те загубих – прошепнах аз.

Той коленичи до мен и хвана ръцете ми.

– Не искам да те губя. Ще опитам… ще говоря повече. Ще се боря за нас.

За първи път от години усетих надежда. Но и страх – дали не беше твърде късно?

Започнахме да ходим на семейна терапия при една психоложка в квартала – госпожа Димитрова. Първите срещи бяха ужасни – Стефан едва казваше по две думи, а аз плачех почти през цялото време.

– Защо винаги ти поемаш вината? – попита ме веднъж тя.

– Защото ако не го направя аз… никой няма да го направи – отвърнах тихо.

– А ако просто оставиш нещата така?

Тогава разбрах колко много ме е страх от самотата. Но още повече ме беше страх да живея без любов.

Минаха месеци. Имаше дни, в които пак се карахме за глупости – кой ще изхвърли боклука, кой ще вземе Ива от училище, защо пак няма пари до края на месеца. Но вече говорехме за това. Понякога дори се смеехме след скандалите.

Една вечер Стефан донесе цветя без повод и каза:

– Благодаря ти, че не се отказа от мен напълно.

Погледнах го дълго и отвърнах:

– Не знам дали някога ще мога пак да ти вярвам напълно… но ще опитам.

Сега знам – понякога трябва да спреш да спасяваш другия, за да му дадеш шанс сам да избере дали ще остане до теб.

Чудя се… Колко от вас са били в моята ситуация? Колко пъти сте преглъщали себе си в името на любовта? И струва ли си?