На ръба на търпението: Когато семейството се превръща в окови
— Пак ли тя? — прошепнах през зъби, докато чиниите тракаха по масата. Беше петък вечер, а аз за пореден път гледах как мъжът ми Иван се усмихва на сестра си Силвия, сякаш тя е слънцето, около което се върти светът му. Седях срещу тях, стиснала вилицата така силно, че кокалчетата ми побеляха.
— Грациела, не започвай пак — каза Иван тихо, без да ме поглежда. — Силвия има нужда от помощ. Ти знаеш какво й е.
Знаех. Всички знаехме. Силвия беше по-малката му сестра, останала сама след развода си с онзи нехранимайко Петър. Оттогава всеки наш уикенд се превръщаше в нейна сцена — тя разказваше за проблемите си, а Иван тичаше да ги решава. Аз? Аз бях просто декор.
Вечерята приключи с обичайното напрежение. Силвия се разплака заради някаква дреболия — този път котката й била болна — и Иван веднага скочи да я утешава. Аз останах сама в кухнята, миех чиниите и се чудех кога точно загубих мъжа си.
Седнах на дивана и се загледах в празния екран на телевизора. Спомних си първите ни години заедно — как се смеехме до късно, как мечтаехме за дом и деца. А сега? Сега домът ни беше пълен с чужди сълзи и чужди проблеми.
— Грациела, не бъди егоистична — каза ми майка му на следващия ден по телефона. — Силвия е семейство. Трябва да й помагате.
— А аз? Аз не съм ли семейство? — попитах тихо, но тя вече беше затворила.
Започнах да усещам как гневът ме изяжда отвътре. Всяка сутрин Иван излизаше рано, за да закара Силвия на работа, а вечерите прекарваше в ремонти на апартамента й или в разговори с нея по телефона. Когато се прибираше, беше уморен и раздразнен. За мен оставаха трохи от вниманието му.
Една вечер не издържах.
— Докога ще живеем така? — попитах го, когато той влезе уморен от поредния „спешен“ случай при Силвия.
— Какво искаш да кажеш? — погледна ме с онзи поглед, който някога ме караше да се разтапям, а сега само ме ядосваше.
— Искам да кажа, че аз съм ти жена! А ти се държиш сякаш съм просто съквартирантка! Всичко е заради Силвия! Тя винаги е на първо място!
Той замълча. За миг видях болка в очите му.
— Не е така… Просто тя няма никого другиго…
— А аз? Аз кого имам?
Той не отговори. Излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
Дните минаваха в мълчание. Започнах да се съмнявам в себе си — дали съм лош човек? Дали ревнувам без причина? Но всяка среща със Силвия само засилваше усещането за безсилие. Тя беше навсякъде — в разговорите ни, в плановете ни, дори в мечтите ни.
Една неделя Иван предложи да отидем на разходка до Витоша. Помислих си, че може би най-сетне ще бъдем само двамата. Но когато излязохме пред блока, Силвия вече ни чакаше с раница и усмивка.
— Надявам се не ви преча! — каза тя весело и се настани между нас в колата.
Тогава нещо в мен се пречупи. През цялата разходка мълчах, а когато се прибрахме вкъщи, избухнах в сълзи.
— Не мога повече! — извиках. — Или аз, или тя!
Иван ме гледаше невярващо.
— Не можеш да ме караш да избирам между вас!
— Мога! Защото вече не издържам! Защото ако продължава така, ще изгубиш и мен!
Той седна до мен и за първи път от много време ме прегърна.
— Не искам да те губя… Просто не знам как да й откажа помощ…
— Научи се! Защото иначе ще останеш сам!
В следващите седмици започнахме да говорим повече. Иван започна да поставя граници пред Силвия — трудно му беше, но го правеше заради нас. Тя се обиди, плака, опита да го манипулира със стари спомени и вина. Но този път той остана твърд.
Постепенно домът ни стана по-тих. Открихме отново малките радости — вечерите пред телевизора, разходките в парка, мечтите за бъдещето. Но белезите останаха.
Понякога се питам: Дали бях права да поставя ултиматум? Дали любовта може да оцелее, когато семейството се превърне в окови? А вие как бихте постъпили на мое място?