Когато любовта си тръгне тихо: Историята на една българска жена след раздялата

— Има някой друг, Мария. Извинявай.

Тези думи още кънтят в главата ми, макар че изминаха две години. Беше обикновена сряда вечер, седяхме на масата в кухнята, а аз бях приготвила любимата му мусака. Димитър не вдигаше очи от чинията си. Когато най-накрая ме погледна, вече знаех, че нещо не е наред. Но не очаквах това.

— Какво значи това? — прошепнах, сякаш ако говоря по-тихо, няма да е истина.

— Не мога повече, Мария. Извинявай. Станахме си чужди. Има друга жена. Изнасям се.

Не плаках. Не крещях. Само станах и започнах да мия чиниите. Ръцете ми трепереха толкова силно, че изпуснах една чаша и тя се разби на пода. Димитър не помръдна да ми помогне. Само стана, взе якето си и излезе. След двадесет години брак.

Децата ни — Ива и Петър — вече бяха пораснали и живееха в София. Когато им се обадих, Ива плака по телефона, а Петър само мълча дълго и накрая каза: „Ще мине, мамо.“

Първите месеци след раздялата бяха като мъгла. Сутрин ставах по навик, отивах на работа в училището, където преподавах литература, връщах се у дома и гледах празните стени. Вечерите бяха най-тежки. Слушах тишината и се чудех какво съм сгрешила.

Съседката ми леля Сийка всеки ден ми носеше супа или компот и ме гледаше със съжаление:

— Мари, мъжете са като децата — като им дадеш всичко, почват да искат още.

— Аз ли съм виновна? — питах я аз.

— Не си ти виновна. Просто животът е такъв.

Но аз не можех да повярвам. Как така след двадесет години всичко свършва с едно „Извинявай“?

Минаха две години. Научих се да живея сама. Започнах да ходя на народни танци с колежките от училище, всяка неделя пиех кафе с леля Сийка и понякога си позволявах да мечтая за нещо ново. Дори веднъж един колега ме покани на кино, но аз отказах — още не бях готова.

И тогава една вечер, докато поливах цветята на балкона, чух познатия звук на ключ в ключалката. Обърнах се и видях Димитър на прага — по-стар, с посивели коси и уморени очи.

— Може ли да поговорим? — попита той тихо.

Седнахме отново на същата маса в кухнята. Този път нямаше мусака, само две чаши чай.

— Тамара… — започна той, — тя искаше любов, а аз… аз просто исках спокойствие. Не знам какво ми стана. Мислех, че ще намеря нещо ново, а намерих само самота.

— Защо се върна? — попитах го аз.

— Защото тук беше домът ми. Ти беше домът ми.

Погледнах го дълго. Вече не изпитвах гняв, нито болка. Само тиха тъга и някакво странно съжаление към този човек срещу мен.

— Домът не е място, Димитре — казах му тихо. — Домът е там, където има доверие. А ти го разруши.

Той наведе глава:

— Знам. Не очаквам да ми простиш. Просто… трябваше да ти кажа.

След този разговор той си тръгна отново. Този път завинаги.

Седях дълго в тъмното и мислех за всичко изгубено и за всичко, което тепърва предстои. На следващия ден Ива ми се обади:

— Мамо, добре ли си?

— Добре съм, миличка — казах ѝ аз с усмивка, която тя не можеше да види през телефона.

Вечерта излязох на разходка из квартала. Видях как младите майки бутат колички в парка, как възрастните двойки се държат за ръце на пейките. Усетих лек полъх на надежда — може би животът не свършва с една раздяла. Може би тепърва започва.

Понякога се питам: Кога човек разбира, че трябва да продължи напред? И дали някога ще спрем да търсим дом там, където вече го няма?