Кутията със стари снимки: Историята на една сестра, която остана невидима

– Не, не може да бъде! – гласът ми се разби в тишината на хола, докато гледах нотариалния акт, който току-що ми подаде адвокатът. – Всичко… всичко е на името на Мария? – попитах с пресъхнало гърло, а майка ми само наведе глава и избърса сълзите си с ъгъла на престилката.

Брат ми Ивайло почина внезапно преди два месеца. Инфаркт. Никой не беше подготвен. Аз – още по-малко. Бяхме като две половини на едно цяло, въпреки шестте години разлика между нас. Когато бях малка и паднех от колелото, той ме носеше на гръб до вкъщи. Когато татко се караше, Ивайло ме прегръщаше и шепнеше: „Не се бой, аз съм тук.“

Сега го няма. А аз останах с една кутия стари снимки и усещането, че не съм съществувала никога за него. Или поне не така, както за Мария.

– Мамо, ти знаеше ли? – обърнах се към нея с гняв и отчаяние.
– Дете мое… – прошепна тя. – Това беше неговото решение. Не искаше да се карате…

В този момент вратата се отвори и Мария влезе с високите си токчета и студения си поглед.
– Надявам се, че всичко е ясно – каза тя сухо. – Ивайло ми остави всичко. Така е решил.

– А аз? – гласът ми трепереше. – Аз какво съм за него? Само една кутия снимки ли?

Мария ме изгледа с презрение:
– Ти си сестра му. Но той имаше семейство. Аз и децата сме му били всичко.

Стиснах зъби. Винаги е била такава – студена, пресметлива, винаги на дистанция от мен и майка ми. Още от първия ден, когато Ивайло я доведе у дома, усетих как нещо се променя между нас. Постепенно започна да го дърпа към себе си, да го отделя от мен, от родителите ни. Празниците вече не бяха същите – все по-рядко идваха заедно, все по-често Ивайло се извиняваше по телефона: „Мария не се чувства добре“, „Децата са болни“…

Но аз не ѝ се сърдя. Не мога да ѝ се сърдя. По-скоро се сърдя на себе си, че не намерих начин да остана част от живота му.

Вечерта седнах сама в стаята си и отворих кутията със снимки. На първата – двамата с Ивайло на плажа в Обзор, аз на пет, той на единадесет. Усмихнати, боси, с пясък по лицата. После снимка от абитуриентския му бал – аз в смешна рокля до коленете, той с ръка на рамото ми: „Малката ми сестричка!“. Спомних си как ме защитаваше от момчетата в училище, как ме учеше да карам кола по черните пътища край село.

Сълзите ми капеха по снимките.

На следващия ден майка ми дойде при мен.
– Не се измъчвай така, Деси – каза тя тихо. – Знам, че боли… Но животът продължава.
– Как да продължа? – попитах я. – Как да приема, че за брат ми съм била просто… минало?
– Не си била минало – отвърна тя и ме прегърна силно. – Ти беше неговото детство. А детството никога не умира.

Думите ѝ ме разтърсиха. Може би наистина за Ивайло аз съм била споменът за безгрижните дни, за игрите и смеха. А Мария и децата са били неговото настояще и бъдеще.

Но защо тогава така боли? Защо усещам тази празнота?

Седмици наред избягвах Мария. Тя започна да разпродава вещи от апартамента на Ивайло – неговата китара, старото му колело… Дори часовника на дядо ни изчезна. Отидох при нея една вечер.
– Моля те, остави ми поне китарата! Това беше нашият спомен…
Тя само сви рамене:
– Не мога да държа излишни неща. Ако толкова държиш – купи я.

Почувствах се унизена. Събрах последните си спестявания и ѝ платих за китарата на брат ми.

Вечерта седнах с нея в скута си и опитах да изсвиря онова старо парче, което Ивайло ме беше учил като малка:
„Една българска роза…“

Пръстите ми трепереха, а сълзите се стичаха по бузите ми.

Майка ми влезе тихо:
– Деси…
– Знам, мамо… Знам, че трябва да простя. Но как да простя на човек, който ме изтри от живота на брат ми?

Тя седна до мен и хвана ръката ми:
– Понякога хората правят избори, които не разбираме. Но любовта между теб и Ивайло никой не може да ти я вземе.

Дълго мислих над думите ѝ. Може би наследството не е в нотариалните актове или вещите. Може би е в спомените, в песните, в снимките…

Но пак боли.

Сега стоя пред вас и ви питам: Какво остава от нас, когато ни забравят? Кое е по-важно – материалното или онова невидимо въже между душите ни?

Може ли някой да ви отнеме мястото в нечие сърце?