Когато хладилникът разделя сърца: Историята на Мария и Николай

— Не може да си купуваш скъпи сирена, когато нямаме пари дори за сметките! — гласът на Николай отекна в малката кухня, докато аз държах пакетче кашкавал, което бях взела на промоция.

— Това е само два лева повече, Николай! Не преувеличавай! — отвърнах, но вече усещах как гневът ми се надига. Беше петък вечер, а вместо да се радваме, че сме заедно след дълга работна седмица, отново се карахме за пари.

Николай затръшна вратата на хладилника така силно, че бурканчето с лютеница се разклати. Погледнах го — очите му бяха уморени, лицето му — посърнало. От месеци нещата между нас не вървяха. Аз работех като учителка в детска градина, а той — шофьор на камион. Парите никога не стигаха. Всяка стотинка беше повод за спор.

— Добре, щом така ще е — каза той рязко. — От днес всеки си има свой рафт в хладилника. Ти си купуваш каквото искаш, аз — каквото мога. Да видим кой ще издържи повече!

Погледнах го невярващо. Беше ли сериозен? Но той вече беше извадил маркер и лепенки. Раздели рафтовете: „Мария“, „Николай“. Дори фризера раздели наполовина.

В началото ми се стори смешно. На следващия ден купих любимото си кисело мляко и го сложих на моя рафт. Николай си взе евтини кренвирши и евтина бира. Не си говорихме почти цял ден. Вечерта седнахме да вечеряме — аз с моята салата, той с неговите кренвирши. Мълчахме.

Дните минаваха, а хладилникът ни стана бойно поле. Ако случайно вземех нещо от неговия рафт, Николай веднага го отбелязваше в тефтерче: „Мария — 1 кисело мляко (0,89 лв.)“. Аз също започнах да следя всяка негова стъпка. Стигна се дотам, че започнахме да крием храна по шкафовете.

Майка ми забеляза промяната у мен. Един ден ме попита:

— Миме, какво става у вас? Изглеждаш уморена и тъжна.

— Нищо, мамо… Просто работа — излъгах я, но очите ми се напълниха със сълзи.

В неделя дойде сестра ми Ива на гости. Видя разделения хладилник и избухна в смях:

— Вие сериозно ли? Какво сте — съквартиранти?

— По-добре така, отколкото да се караме всеки ден! — изсъска Николай.

Ива ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и безпомощна.

— Миме, това не е нормално…

Но аз вече не знаех кое е нормално. Всяка вечер заспивах с усещането, че между нас има невидима стена — не от тухли, а от сметки и обиди.

Една вечер чух Николай да говори по телефона с майка си:

— Не знам, мамо… Не издържам вече. Всичко е само пари и сметки…

Сърцето ми се сви. Не бяхме такива преди. Спомних си първите ни години заедно — как деляхме последната филия хляб и се смеехме на глупостите си. Какво се беше случило с нас?

На следващата сутрин намерих бележка на моя рафт: „Извинявай за вчера. Просто съм уморен.“

Погледнах към неговия рафт — почти празен. Само едно яйце и половин буркан лютеница. В този момент нещо в мен се пречупи.

Вечерта го изчаках да се прибере. Седнахме един срещу друг на масата.

— Николай… Не мога повече така. Това не е живот. Не сме врагове.

Той ме погледна уморено:

— И аз не мога… Но не знам какво да правя вече.

— Да започнем отначало? Да опитаме да говорим, а не да броим всяка стотинка?

Той кимна бавно. Протегнах ръка и той я хвана.

На следващия ден махнахме лепенките от хладилника. Сготвих любимата му мусака и го изчаках с чаша домашно вино.

Не казвам, че всичко се оправи магически. Парите пак не стигаха, но поне вече бяхме отново заедно срещу трудностите, а не един срещу друг.

Сега понякога се шегуваме с „рафтовете на Мария и Николай“, но знаем колко лесно можехме да изгубим всичко заради няколко лева и един хладилник.

Питам се: Колко семейства още живеят така — разделени от сметки и обиди? Дали парите наистина струват повече от любовта? Как мислите вие?