Денят, в който светът ми се срина: Когато Мария дойде на гости

– Не, Дани, не пипай това! – изкрещях, докато чашата с горещ чай вече летеше към ръба на масата. Всичко се случи за секунди – звукът на счупено стъкло, писъкът на Мария, а после и плачът на малкия. Сърцето ми заби лудо, докато гледах как червената течност се разлива по ръката на Дани.

– Господи, какво направихме! – Мария се хвърли към сина си, а аз стоях вцепенена, неспособна да помръдна. В този момент времето спря. Всичко, което можех да чуя, беше собственото ми дишане и хлипанията на детето.

Този ден започна като всеки друг. Беше сряда, а аз тъкмо бях приключила работа от вкъщи. Мария ми писа: „Ще минем с Дани за малко, да се видим.“ Познаваме се от университета – тя винаги е била по-импулсивната от нас двете, но и най-добрата ми приятелка. Дани беше на пет – палав, любопитен и винаги в движение.

Докато приготвях чай и сладки, си мислех колко хубаво е да имам някого, с когото да споделя ежедневието си. Живея сама от години – родителите ми са в провинцията, а брат ми е в чужбина. Мария и Дани са като семейство за мен.

Когато влязоха, апартаментът ми се изпълни с шум и смях. Дани веднага се затича към котката ми Мая, а Мария започна да ми разказва за поредните си проблеми с бившия си съпруг. Слушах я с половин ухо, докато подреждах чашите на масата.

– Може ли да взема тази играчка? – попита Дани и посочи една стара дървена кутия на рафта.

– Разбира се, само внимавай – отвърнах разсеяно.

И тогава всичко се случи. Докато се опитвах да сложа захар в чая, Дани протегна ръка към кутията, бутна масата и чашата с врящ чай полетя право към него.

Следващите минути бяха размазани от паника. Мария крещеше по мен: „Как можа да оставиш това тук?! Защо не внимаваш?!“ Аз треперех, опитвайки се да намеря студена вода и да охладя ръката на Дани. Обадихме се на Бърза помощ. Докато чакахме линейката, Мария не спираше да ме обвинява:

– Винаги си толкова разсеяна! Знаеш ли какво можеше да стане?!

– Съжалявам… Аз… Не знаех… – думите ми заседнаха в гърлото.

В болницата лекарите казаха, че изгарянето не е тежко, но ще остане белег. Мария не ме погледна нито веднъж. Стоях в коридора и слушах как утешава Дани:

– Всичко ще бъде наред, мамо е тук.

Върнах се у дома сама. Апартаментът беше тих и студен. Още усещах миризмата на чай и чувах ехото от обвиненията на Мария. Прекарах нощта без сън, въртейки се в леглото и мислейки за всичко, което можеше да направя по-добре.

На следващия ден й писах: „Моля те, прости ми. Не исках това да се случи.“ Отговор не получих.

Седмици наред живях в страх и вина. Не можех да работя нормално, избягвах приятели и познати. Мая усещаше тревогата ми и не се отделяше от мен. Всеки път щом чуех детски смях отвън, сърцето ми се свиваше.

Майка ми звънна една вечер:

– Как си, мило? Звучиш уморена.

– Добре съм… Просто съм малко напрегната.

– Знам те по-добре от това. Какво става?

Разказах й всичко през сълзи. Тя замълча за миг, после каза:

– Всеки може да сбърка. Важно е какво ще направиш след това.

Думите й ме накараха да се замисля. Реших да опитам отново да говоря с Мария. Отидох до дома й с малка играчка за Дани и букет цветя.

Тя отвори вратата с уморен поглед:

– Какво искаш?

– Да ти кажа колко съжалявам… И че ако можех да върна времето назад…

Мария въздъхна тежко:

– Не мога просто така да забравя. Дани още плаче нощем.

– Знам… Но ти си ми най-близкият човек тук. Моля те…

Стояхме дълго мълчаливо една срещу друга. После тя ме прегърна – силно и отчаяно.

– И аз имам вина – прошепна тя. – Може би трябваше повече да го пазя.

Седнахме заедно на дивана и говорихме цяла вечер – за страховете си, за вината, за това колко е трудно да бъдеш родител или просто възрастен в този объркан свят.

Днес Дани вече е по-добре – белегът остана малък, но споменът е жив у всички ни. С Мария сме по-близки от всякога, но вече знаем колко крехко е доверието между хората.

Понякога се питам: Колко лесно може един миг невнимание да промени целия ти живот? А ти би ли простил на приятел за подобна грешка?