Дадох на сина си всичко, а той ме забрави – но съдбата не забравя

– Мамо, пак ли ще ми звъниш? Нямам време! – гласът на Петър беше остър, почти раздразнен. Стоях в малката кухня, с телефона притиснат до ухото, а ръцете ми трепереха над изстиналата чаша чай. Не знаех какво да кажа. Просто исках да чуя гласа му. Да попитам как е, дали е ял, дали има нужда от нещо. Но той винаги бързаше, винаги беше зает.

Петър е всичко, което имам. Родих го млада, сама, без подкрепа от никого. Баща му изчезна още преди да разбере, че съм бременна. Майка ми ме гледаше с укор, а баща ми не ми проговори месеци наред. Но аз не се отказах. Започнах работа в текстилния склад на края на града – тежка, мръсна работа, но честна. Ръцете ми се напукаха още първата зима. После преминах в склада за хранителни стоки – пак тежко, пак студено, но поне плащаха навреме.

Петър растеше пред очите ми – умен, любознателен, с очи като на баща си. Всяка вечер му четях приказки, макар че често заспивах преди него от умора. Всяка стотинка спестявах за него – за уроци по английски, за нови обувки, за екскурзии със съучениците. Не си купувах нови дрехи с години. Ходех с едно и също палто зиме и лете.

Когато дойде време да кандидатства в университета в София, сърцето ми се сви от страх – как ще се справим? Но той беше приет с отличие. Тогава взех най-тежкото решение – изтеглих всичките си спестявания от пощенската книжка и му ги дадох. „Това е за теб, сине. За квартирата, за учебниците, за живота ти там. Не мисли за мен. Аз ще се оправя.“

Петър замина и животът ми опустя. Първите месеци ми звънеше често – разказваше за лекциите, за новите приятели, за града. После започна да се обажда все по-рядко. „Мамо, имам изпити“, „Мамо, ще ти звънна утре“… После и това спря.

След години научих от съседката, че Петър вече работи в голяма фирма – бил мениджър, имал хубава кола и собствен апартамент в Лозенец. Аз още живеех в панелката в Люлин и броях стотинките за хляб и лекарства. Понякога го виждах по телевизията – интервюираха го като млад успешен предприемач. Гордостта ми се смесваше с болка.

– Петре, кога ще дойдеш да ме видиш? – питах го по телефона.
– Мамо, не мога сега. Имам важна среща. Ще ти звънна другата седмица.

Съседите ме гледаха със съжаление. „Гледай го твоя Петър – по телевизията го дават! А теб те остави сама…“ Усмихвах се насила и казвах: „Младите са заети… Така е животът.“

Една зима се разболях тежко – грипът ме повали в леглото седмици наред. Никой не почука на вратата ми. Само баба Сийка от третия етаж ми донесе супа веднъж. Петър не знаеше нищо – не исках да го тревожа.

Минаха години. Пенсията ми беше малка – едва стигаше за сметки и храна. Работех по малко като чистачка в блока, за да изкарам още някой лев. Петър все така не се обаждаше.

Една вечер чух по новините: „Известният предприемач Петър Иванов е обвинен в данъчни измами и злоупотреба със служебно положение.“ Сърцето ми се сви – не можех да повярвам! На следващия ден телефонът иззвъня:

– Мамо… Мамо, трябва ми помощ! Всички ме изоставиха! Нямам към кого да се обърна…

Гласът му беше отчаян, почти детски. За миг забравих всичко – болката, самотата, обидата.

– Ела вкъщи, Петре. Вратата ми винаги е отворена за теб.

Той дойде същата вечер – слаб, пребледнял, с тъмни кръгове под очите. Седна на стария диван и заплака като малко дете.

– Мамо… Прости ми! Забравих те… Забравих откъде тръгнах…

Прегърнах го силно. Сълзите ми капеха по косата му.

– Всичко ще се оправи, сине. Щом сме заедно, ще намерим изход.

Сега Петър живее пак при мен – търси работа, помага вкъщи, носи дърва за печката и пазарува от пазара като едно време. Понякога го гледам как спи на старото си легло и си мисля: дали трябваше да дам всичко за него? Дали жертвите ми имаха смисъл?

А вие как бихте постъпили на мое място? Прошката ли е най-голямата сила на една майка или просто слабост?