Късното разцъфтяване на любовта: Историята на една нова пролет на 59

— Какво си мислиш, че правиш? — гласът на дъщеря ми Виктория проряза тишината в кухнята, докато държах телефона в ръка. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми биеше като лудо. Бях на 59 години и за първи път от десетилетия усещах онова сладко напрежение, което си мислех, че е останало в младостта.

— Просто говоря с една приятелка — опитах се да прозвуча спокойно, но Виктория не се поддаде.

— Приятелка? Татко, ти си вдовец от пет години. Не мислиш ли, че е малко… странно?

Погледнах я — толкова пораснала, а все още уязвима. В очите ѝ видях страх, може би ревност, може би просто неразбиране. Истината беше, че и аз не разбирах напълно какво се случва с мен.

Всичко започна преди три месеца. Беше обикновен ден в пенсионерския клуб в квартала. Събирахме се да играем табла и да обсъждаме политиката — все едно нищо не се беше променило от младостта ни. Тогава влезе Мария — сивата ѝ коса беше прибрана в кок, а очите ѝ светеха с онзи особен блясък на човек, който е преживял много, но не е загубил надежда.

— Свободно ли е тук? — попита тя и посочи стола до мен.

— Разбира се — отвърнах и усетих как нещо в мен се раздвижи.

От този ден започнахме да се виждаме все по-често. Говорехме за всичко — за книгите, които сме чели, за децата ни, за болките и радостите на живота. Мария беше различна. Не ме съжаляваше заради самотата ми, не ме натискаше да бъда някой друг. Просто беше до мен.

Но колкото повече се сближавахме, толкова по-голямо ставаше напрежението у дома. Виктория започна да се държи студено, а синът ми Георги почти не ми говореше. Един ден го чух да казва на жена си:

— Татко май е полудял. На тия години любов ли ще търси? Да не е забравил мама?

Тези думи ме удариха като шамар. Не бях забравил жена си — тя беше първата ми любов, майката на децата ми, спътникът ми в живота. Но тя си отиде преди пет години и болката от загубата ѝ беше като сянка, която ме следваше навсякъде. Дълго време вярвах, че никога повече няма да мога да обичам.

С Мария беше различно. Не беше буря като първата ми любов — беше като топъл летен дъжд след дълга суша. С нея се чувствах жив.

Една вечер седяхме на пейката пред блока и тя ме хвана за ръка.

— Страх ли те е? — попита тихо.

— От какво?

— От това да започнеш отначало. На нашите години хората рядко си позволяват да мечтаят.

Погледнах я и осъзнах колко много съм се страхувал през целия си живот — от провал, от самота, от мнението на другите. Но най-много ме беше страх да не пропусна още една възможност за щастие.

— Страх ме е — признах. — Но повече ме е страх да остана сам.

Тя се усмихна и ме прегърна.

Вкъщи обаче напрежението растеше. Виктория отказваше да говори с мен с дни. Един следобед я намерих да плаче в стаята си.

— Защо го правиш? — прошепна тя. — Мама още мирише по възглавницата ти… Как можеш?

Седнах до нея и я прегърнах.

— Мама винаги ще бъде част от мен. Но аз съм жив, Вики. Искам да бъда щастлив — не само баща ти, а и човекът Иван.

Тя ме погледна през сълзи:

— Ами ако пак те боли?

— Ще боли — отвърнах. — Но понякога болката е цената на това да обичаш.

Постепенно децата ми започнаха да приемат Мария. Видяха, че не искам да заместя майка им, а просто търся нов смисъл в живота си. Започнахме да вечеряме заедно — аз, Мария, Виктория и Георги с неговото семейство. Понякога все още има напрежение, но вече не е като стена между нас.

С Мария открихме нови радости — разходки по Витоша, театрални постановки в Народния театър, тихи вечери с книга в ръка. Понякога се чудя дали не е твърде късно за ново начало. Но после я поглеждам и знам — никога не е късно да обичаш.

Сега стоя на балкона и гледам залеза над София. Вятърът носи мириса на липи и спомени за миналото. Мисля си: Защо хората вярват, че щастието има възраст? Кой решава кога е време да спреш да мечтаеш?

А вие как мислите? Дали някога е твърде късно за ново начало?