„Винаги казвах, че не искам грижи на старини“: Сега седя сама и мечтая някой да почука на вратата

– Не искам да ставам в тежест на никого! – изкрещях на дъщеря ми Мария, когато за пореден път настоя да се преместя при нея в София. Гласът ми отекна в малката кухня, а чашата с чай потрепери в ръката ми. Навън дъждът барабанеше по прозорците, а аз усещах как сърцето ми се свива от страх и гняв.

Винаги съм била такава – самостоятелна, упорита, дори инатлива. Когато мъжът ми Георги почина преди десет години, не позволих на никого да ми помага. Сама гледах градината, сама цепех дървата, сама си носех тежките торби от магазина. Съседките ми казваха: „Бойка, ти си желязна жена!“, а аз се усмихвах горчиво. Желязото ръждясва, нали?

Децата ми – Мария и Петър – пораснаха и отлетяха. Мария стана лекарка, Петър замина за Варна и отвори малък автосервиз. Гордостта ми беше безкрайна. Но с времето телефонните обаждания станаха все по-редки, а посещенията – още по-малко. В началото се радвах на свободата си. Четях книги до късно, гледах любимите си стари филми, разхождах се из селото и си говорех с кучето Боби.

Но сега… Сега седя сама в тази стара къща в края на селото и слушам как часовникът тиктака. Понякога си мисля, че ако спре да работи, ще спра и аз. Тишината е като тежко одеяло – задушава ме.

– Мамо, моля те! – гласът на Мария трепереше по телефона преди месец. – Не мога да спя нощем, мисля за теб. Поне да сложим паник бутон или някой да идва да те наглежда!

– Не съм безпомощна! – срязах я аз. – Още мога да се грижа за себе си. Не съм като баба ти, дето лежеше с години и всички ѝ служехме.

– Но ти си сама… – прошепна тя.

– Така съм избрала! – затворих телефона и после плаках дълго.

Съседката ми леля Станка понякога идва да пием кафе. Тя има три деца и шест внуци. Къщата ѝ винаги е пълна с глъчка и смях. Завиждам ѝ понякога, макар че никога не бих го признала.

– Бойке, защо не повикаш Мария или Петър? – пита ме тя веднъж.

– За какво? Да ме гледат като болна? Не искам милостиня!

– Това не е милостиня, това е любов.

Замълчах. Какво знае тя за моята гордост?

Преди седмица паднах в банята. Не беше нищо сериозно – само натъртване на бедрото. Но докато лежах на студените плочки и гледах тавана, за първи път усетих истински страх. Ами ако не мога да стана? Ами ако никой не разбере?

Станах с мъка и цяла нощ не мигнах. На сутринта се огледах в огледалото – косата ми побеляла, очите ми уморени. Кога остарях така?

На другия ден Мария пак се обади.

– Мамо, моля те… – започна тя.

– Добре! – прекъснах я рязко. – Ела уикенда.

Дойде с внучката ми Елица. Къщата се изпълни със смях и живот. Готвихме заедно баница, Елица рисуваше по прозорците със сапунена вода. За миг забравих болките в кръста и самотата.

– Мамо, защо си толкова ината? – попита ме Мария вечерта, когато седяхме на двора под звездите.

– Защото така съм научена – да не разчитам на никого. Майка ми все казваше: „Жената трябва да е силна.“

– А силната жена няма ли право да бъде обичана?

Не знаех какво да отговоря.

След като си тръгнаха, тишината отново ме обгърна. Но този път беше още по-страшна. Започнах да чакам обаждането на Мария като спасителен пояс.

Вчера вечерта токът спря. Седях на тъмно с фенерче в ръка и слушах как бурята вилнее навън. За първи път от години се почувствах истински безпомощна. Заплаках като дете.

Днес сутринта реших да направя нещо различно. Облякох най-хубавата си рокля и отидох до магазина в центъра на селото. По пътя срещнах леля Станка.

– Бойке, добре ли си?

– Не знам… – отвърнах честно. – Мисля, че вече не мога сама.

Тя ме прегърна силно.

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето залязва над полето. Мечтая някой да почука на вратата – Мария, Петър или дори съседско дете. Самотата е най-голямото наказание за гордостта ми.

Питам се: Дали не сгреших? Дали гордостта си струваше тази тишина? А вие как мислите – кога трябва да поискаме помощ?