Майчина обич: Между миналото и настоящето

– Петре, моля те, само ми кажи какво съм сгрешила! – гласът ми трепери, докато стоя на прага на апартамента му в Люлин. Вратата е открехната, а зад нея се подава лицето на Мария – снаха ми, с онзи хладен поглед, който никога не успях да разгадая.

– Петър е зает, госпожо Иванова. Моля ви, не го безпокойте повече – казва тя тихо, но с твърдост, която не търпи възражение.

Сърцето ми се свива. Обръщам се и слизам по стълбите, а всяка крачка тежи като олово. Вече трета година не мога да говоря спокойно със сина си. Виждам го само на снимки във Facebook – усмихнат до Мария и малкия им син Даниел. Аз съм само зрител в собствения си живот.

Вечерта седя сама в кухнята на панелката си в Надежда. Чашата чай изстива между ръцете ми. Спомените ме връщат години назад – към времето, когато Петър беше малко момче, което тичаше по прашните улици на квартала и се прибираше с ожулени колене и искрящи очи.

– Мамо, виж какво намерих! – чувах гласчето му всеки път, когато носеше някоя „съкровищна“ пръчка или камъче.

Тогава бях всичко за него. А сега? Сега съм просто „госпожа Иванова“.

Преди три години всичко се промени. Петър се ожени за Мария – момиче от друг свят. Родителите ѝ имаха бизнес в центъра, тя беше завършила в чужбина. Още от първата ни среща усетих дистанцията. Опитах се да я приема, да бъда добра свекърва, но сякаш всяка моя дума беше грешна.

– Мамо, Мария не обича да се месиш в нашите работи – каза ми Петър една вечер по телефона.

– Аз само исках да помогна… – прошепнах.

– По-добре е да не идваш толкова често.

Тогава разбрах – губя го. Не знаех как да се боря с невидимата стена между нас. Опитвах се да звъня, да пиша съобщения, но Мария винаги отговаряше вместо него. Дори когато се роди Даниел, разбрах от снимка във Facebook.

Съседката ми леля Сийка често ме съветва:

– Недей да настояваш толкова, Цветанке. Младите са други сега. Ще мине време, ще се сетят за теб.

Но времето минава, а болката не намалява. Всяка Коледа приготвям любимата баница на Петър и чакам напразно да чуя звънеца. Вместо това получавам студено съобщение: „Весели празници.“

Една вечер не издържах и отидох пред блока им. Стоях под прозореца им с надеждата да зърна Даниел поне за миг. Видях ги – тримата излизаха заедно. Петър държеше ръката на Мария, а Даниел скачаше весело между тях. Сълзите ми потекоха сами.

На следващия ден получих писмо от адвокат – молба да не ги безпокоя повече. Сякаш бях престъпник в живота на собствения си син.

Вътрешно се разкъсвам между гнева към Мария и вината към себе си. Дали прекалено го обичах? Дали го задушавах със загрижеността си? Или просто така е писано – децата порастват и забравят майките си?

Понякога си представям какво бих казала на Петър, ако имах шанс:

– Сине, аз не искам да ти преча. Искам само да знаеш, че те обичам повече от всичко. Че съм тук за теб – винаги.

Но думите остават неизречени. Всяка вечер гледам снимките му и се моля някой ден да ми прости. Да разбере, че майчиното сърце не може да спре да обича.

Понякога се чудя – колко струва една майчина обич? Има ли цена за прошката? Ще намерим ли някога път един към друг или ще останем завинаги чужди?

Кажете ми вие – какво бихте направили на мое място? Може ли една майка да спре да обича детето си?