Съседката ми мисли, че винаги ще гледам детето ѝ: Как да ѝ кажа, че вече не мога?

– Може ли пак да оставя Мартин при теб за няколко часа? – гласът на Даниела прозвуча през вратата ми, докато още не бях успяла да си изпия кафето. Погледнах през шпионката – тя държеше сина си за ръка, а в очите ѝ се четеше умора, примесена с нещо като очакване.

Преди година щях да отворя веднага и да я поканя вътре. Тогава майчинството ни беше свързало – двете с малки деца, без много приятели наоколо, споделяхме тревоги и радости. Но с времето нещата се промениха. Даниела започна все по-често да ми звъни – първо за час-два, после за цял следобед. В началото ми беше приятно – децата си играеха, а аз се чувствах полезна. Но после започнах да усещам как собственото ми време се изпарява.

– Разбира се, остави го – казах тихо, макар вътре в мен всичко да крещеше „НЕ!“. Мартин влезе с усмивка, а Даниела ми хвърли благодарен поглед и изчезна по стълбите.

Останах сама с двете деца – моят Петър и нейният Мартин. Опитах се да се усмихна, но усещах как гневът ме задушава. Защо все аз? Защо тя никога не пита дали мога, дали искам? Защо приемаше помощта ми за даденост?

Вечерта, когато Даниела дойде да вземе Мартин, изглеждаше още по-уморена. – Благодаря ти, Мария. Без теб не знам как щях да се справя – каза тя и ме прегърна бегло. Усетих мирис на цигари и евтин парфюм. За момент се поколебах – дали наистина е била на работа или просто е имала нужда от почивка? И защо това трябваше да е мой проблем?

Съпругът ми Георги забеляза промяната в мен още преди седмици.
– Мария, ти не си длъжна да гледаш чуждо дете всеки ден. Тя трябва да разбере, че имаш и свои ангажименти.
– Знам, но как да ѝ го кажа? Ще се обиди, ще ме намрази…
– А ти кога ще започнеш да мислиш за себе си?

Тези думи ме преследваха цяла нощ. Въртях се в леглото, слушах дишането на Петър и си представях как казвам на Даниела „Стига!“. Но после виждах разочарованието в очите ѝ и отново се отказвах.

На следващия ден телефонът иззвъня още преди осем сутринта.
– Мария, можеш ли днес пак? Имам спешна работа…
– Даниела… – започнах колебливо. – Днес имам среща с учителката на Петър…
– О, сигурно ще приключиш бързо! Мартин няма да ти пречи.

Затворих телефона и почувствах как гневът ми избухва като пожар. Не беше ли чула какво казах? Или просто не я интересуваше?

В този момент Петър влезе в кухнята.
– Мамо, пак ли ще идва Мартин? Аз искам днес да сме само двамата…

Седнах до него и го прегърнах.
– Не знам, миличък…

Тогава разбрах – не само аз страдах от тази ситуация. И синът ми усещаше липсата ми, вниманието ми разделено между него и чуждото дете.

Следобедът мина в напрежение. Даниела звънна на вратата точно когато се опитвах да обясня на Петър задачите по математика.
– Ето го Мартин! Благодаря ти! – каза тя набързо и почти го бутна вътре.
– Даниела… – опитах се да я спра, но тя вече слизаше по стълбите.

Седнах на дивана и почувствах сълзите в очите си. Бях стигнала до ръба. Не можех повече така.

Вечерта Георги ме намери в кухнята със зачервени очи.
– Мария… трябва да говориш с нея. Това не е приятелство. Това е използване.

На следващия ден събрах смелост. Отидох до апартамента на Даниела и позвъних. Тя отвори по пижама, с чаша кафе в ръка.
– О, Мария! Какво става?
– Можем ли да поговорим?

Влязох вътре и седнахме на масата. Сърцето ми биеше лудо.
– Даниела… Обичам Мартин като свое дете, но напоследък усещам, че прекалено често разчиташ на мен. Имам нужда от време за себе си и за Петър…
Тя ме погледна изненадано.
– Не съм осъзнавала… Просто толкова ми помагаш…
– Знам, но вече не мога така. Моля те, разбери ме.

Настъпи тишина. Видях как очите ѝ се насълзиха.
– Извинявай… Не съм искала да те натоварвам така… Просто понякога се чувствам толкова сама…

За миг ми стана жал за нея. Но знаех, че трябва да поставя граници – заради себе си и заради семейството си.

Излязох от апартамента ѝ с облекчение и тежест едновременно. Бях казала истината, но дали приятелството ни щеше да оцелее?

Сега стоя пред прозореца и гледам как Петър играе сам на двора. Чудя се: Кога помощта се превръща в бреме? И защо ни е толкова трудно да кажем „стига“ на хората, които обичаме?