Когато баща ми избра друг живот: История за прошка и предателство

„Майко, защо татко не се прибира вече трета вечер?“ – гласът ми трепереше, а в очите ѝ проблесна нещо, което не бях виждала досега. Беше страх, примесен с гняв. Беше началото на края.

Бях на шестнайсет, когато светът ми се срина. Вечерта, в която баща ми се прибра по-късно от обикновено, носеше със себе си миризма на чужд парфюм и тежест в погледа. Седна срещу мен и майка ми на масата, без да каже дума. Мълчанието беше по-оглушително от всяка караница, която някога бях чувала у дома.

„Има неща, които трябва да знаете“, започна той с пресипнал глас. Майка ми стисна чашата си толкова силно, че се чудех дали няма да се счупи. „Запознах се с друга жена. Не мога повече да живея в лъжа.“

Това беше. Думите му се забиха в мен като нож. Не можех да повярвам – моят баща, човекът, който ме учеше да карам колело в Борисовата градина, който ме водеше на риболов край Искъра, сега си тръгваше. За друга жена. За друг живот.

Майка ми не каза нищо. Просто стана и излезе от стаята. Аз останах сама с него и с тишината. „Извинявай, Деница“, прошепна той. „Знам, че ти причинявам болка.“

Не му отговорих. Не можех. В този момент го намразих повече от всичко на света.

След онази вечер всичко се промени. Майка ми започна да работи на две места – денем в детската градина, вечер чистеше офиси в центъра на София. Аз се опитвах да бъда силна заради нея, но нощем плачех под завивките си. В училище станах затворена, избягвах приятелите си. Срамувах се – сякаш вината беше моя.

Баща ми се обаждаше рядко. Понякога пращаше пари по банков път, но никога не попита как сме наистина. Чувах слухове – че живее с някаква жена в Люлин, че имат дете. Не исках да знам подробности.

Една неделя следобед, година след раздялата, майка ми седна до мен на дивана. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.

– Деница, трябва да поговорим – каза тя тихо.
– Не искам да говоря за него! – изкрещях аз.
– Не за него… За нас. Не можем да продължаваме така. Ти си още дете, а вече носиш цялата тежест на този дом.
– Ако не аз, кой? Ти работиш по цял ден! – гласът ми трепереше от гняв и отчаяние.
– Аз съм майка ти. Трябва да ти дам шанс да бъдеш млада, а не да поемаш всичко върху себе си.

Тогава избухнах в сълзи. Прегърнах я силно и за първи път от много време почувствах облекчение.

Минаха години. Завърших училище с отличие, въпреки всичко. Майка ми беше до мен на бала – горда и усмихната, макар че знаех колко ѝ е тежко. Баща ми не дойде. Изпрати букет с бележка: „Гордея се с теб.“ Не го потърсих.

В университета срещнах Ивайло – момче от Пловдив с топла усмивка и разбиране в очите. Разказах му всичко още в началото – за баща ми, за болката, за страха да се доверя отново на някого.

– Всички носим рани – каза той веднъж. – Въпросът е дали ще ги оставим да ни определят.

С Ивайло създадохме наш малък свят – изпълнен с музика, книги и мечти за бъдещето. Но миналото не ме пускаше лесно.

Един ден получих обаждане от непознат номер.
– Деница? Аз съм… баща ти.

Сърцето ми спря за миг.
– Какво искаш?
– Моля те… Искам да те видя. Да поговорим.

Дълго мислих дали да приема. Майка ми ме подкрепи: „Това е твое решение.“

Срещнахме се в малко кафене до НДК. Беше остарял – косата му побеляла, очите уморени.
– Знам, че нямам право да искам прошка – започна той. – Но искам да знаеш, че никога не съм спирал да мисля за теб.
– Защо го направи? Защо ни остави?
– Бях слаб… Страхувах се да призная пред себе си колко съм нещастен. Мислех, че ще намеря щастието другаде… Но изгубих най-важното – вас.

Погледнах го дълго. Вече не изпитвах омраза – само тъга и празнота.
– Не знам дали мога да ти простя – казах тихо. – Но ще опитам.

Излязох от кафенето със смесени чувства. Ивайло ме чакаше отвън и ме прегърна силно.
– Готова ли си да продължиш напред? – попита той.
– Може би… Но вече знам едно: семейството не е само кръвта ни. Семейството е онова, което избираме всеки ден.

Понякога се чудя: ако баща ми не беше напуснал, щях ли да бъда тази, която съм днес? Щях ли да разбера колко е важно да прощаваме и да продължаваме напред? А вие бихте ли простили на човек, който ви е предал по този начин?