Дъщеря ми казва, че съм токсична. А аз просто не мога да спра да я обичам.

— Пак ли ще ми звъниш по десет пъти на ден, мамо? — гласът на Елица трепери от раздразнение, а аз стискам телефона така, сякаш държа ръката ѝ.

— Просто исках да чуя как си, Ели… — думите ми увисват във въздуха. Чувствам се като дете, което са хванали в лъжа. Винаги съм била до нея. Още откакто баща ѝ си тръгна, когато тя беше само на шест. Тогава си обещах, че ще ѝ бъда и майка, и баща. Че никога няма да ѝ липсва нищо. Но сега… сега тя казва, че съм токсична.

Връщам се назад във времето. Помня как я водех за ръка до училище, как ѝ плетях плитки сутрин, докато тя мърмореше сънливо. Как вечер ѝ четях приказки, за да не мисли за баща си. Как работех на две места — в детската градина и като чистачка в блока — само и само да има нови обувки за първия учебен ден. Никога не съм се оплаквала. За мен тя беше всичко.

— Мамо, трябва да спреш да ми казваш какво да правя! — каза ми преди месец, когато я попитах защо не се е прибрала навреме от работа. — Не си вече длъжна да ме пазиш от всичко!

Но как да спра? Как да престана да бъда майка? Сега живея сама в малкия апартамент в Люлин. Сутрин ставам рано, правя си кафе и гледам през прозореца към детската площадка, където някога играеше Елица. Понякога ми се струва, че още чувам смеха ѝ.

Преди седмица я поканих на вечеря. Сготвих любимите ѝ пълнени чушки, сложих покривката с бродерията от баба ѝ. Тя дойде, но беше напрегната.

— Мамо, трябва да поговорим — започна тя още преди да седне. — Чувствам се задушена. Постоянно ми звъниш, питаш ме за всичко… Дори когато излизам с приятели, ти ме питаш с кого съм и кога ще се прибера.

— Просто се тревожа за теб — прошепнах аз.

— Аз съм на тридесет и пет! — извика тя. — Имам свой живот! Не можеш да контролираш всичко!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да я карам да се чувства виновна. Но какво друго ми оставаше? Тя е единственото ми дете. Единствената ми радост.

След тази вечер Елица започна да ми звъни по-рядко. Понякога не вдига телефона с дни. Аз стоя до прозореца и чакам. Пиша ѝ съобщения: „Как си?“, „Яде ли?“, „Облечи се топло.“ Понякога получавам кратък отговор: „Добре съм.“ Но това не е достатъчно.

Съседката ми леля Пенка ме гледа със съжаление.

— Остави я малко на мира, Марийче — казва тя. — Младите са други сега. Искат свобода.

Свобода? Ами ако тази свобода я отведе далеч от мен? Ако някой ден просто спре да ми говори? Как ще живея тогава?

Веднъж я видях случайно в метрото с някакъв мъж. Смяха се, държаха се за ръце. Сърцето ми се сви от ревност и страх. Дали той ще я обича така, както аз? Дали ще я пази?

Вечерта ѝ писах: „Видях те днес. Изглеждаш щастлива.“ Тя не отговори.

На следващия ден дойде у дома ядосана.

— Мамо! Не можеш да ме следиш! Това е болестно! — гласът ѝ беше остър като нож.

— Не те следя… Просто… случайно те видях — опитах се да се оправдая.

— Трябва да спреш! Иначе… иначе ще спра да идвам изобщо!

Тези думи ме удариха като шамар. През нощта не можах да спя. Въртях се в леглото и мислех за всички години, в които бях сама с нея. За всички жертви, които направих. За всички празни вечери, когато тя беше малка и плачеше за баща си.

Може би наистина съм прекалила. Може би любовта ми е станала като окови за нея.

На другия ден реших да не ѝ звъня. Не писах съобщения. Не я търсих цяла седмица. Беше най-тежката седмица в живота ми.

На осмия ден телефонът иззвъня.

— Мамо? — гласът ѝ беше тих. — Добре ли си?

Сълзите потекоха по бузите ми.

— Добре съм, Ели… Просто… ти липсваш.

— И ти ми липсваш — прошепна тя.

Може би трябва да се науча да я пусна малко по-далеч от себе си. Да ѝ дам въздух. Но как се прави това? Как една майка спира да бъде майка?

Понякога си мисля: дали любовта може да бъде прекалена? Или просто светът вече не разбира майчината грижа така, както ние някога? Кажете ми вие — къде е границата между обичта и задушаването?