Любов след шестдесет – когато всички ти казват, че си смешна
– Мамо, ти сериозно ли? – гласът на Марта трепереше между възмущение и недоумение. – На шейсет и три години да се влюбиш? Не се излагай! Какво ще кажат хората?
Стоях до прозореца в малката кухня на панелката в Люлин и стисках чашата с чай, сякаш от нея зависеше животът ми. Навън валеше ситен дъжд, а аз усещах как думите на дъщеря ми се забиват в мен като ледени игли. Не бях очаквала подкрепа, но не бях готова и за такова презрение.
– Марта, не съм престанала да бъда човек само защото остарях – опитах се да запазя достойнство. – Самотата не пита на колко си години.
Тя само въздъхна тежко и затвори телефона. Знаех, че ще разкаже на брат си, а после и на снаха си, и на всички около тях. Вече чувах ехото на техните думи: „Майка ти е полудяла“, „На стари години се излага“, „Да не я измами някой?“
Преди седем години изгубих съпруга си – Петър. Беше тих, добър човек, работеше като техник в Енергото. Един ден просто не се прибра – инфаркт в автобуса. Погребението беше като в мъгла. Децата ми бяха до мен първите седмици, после животът ги повлече обратно – работа, семейства, кредити, уроци по английски за внуците. Аз останах сама с тишината и спомените.
Първите години минаха в автоматизъм – пазаруване от „Билла“, гледане на турски сериали, срещи с комшийките пред входа. Понякога ходех до гробищата с цветя. Понякога плачех нощем, без да знам защо.
И тогава срещнах него – Стефан. Беше новият съсед от петия етаж. Пенсиониран учител по математика, вдовец като мен. Започна с малки неща – поздрав сутрин във входа, после ми помогна да сменя крушката в коридора. Един ден ме покани на кафе у тях. Говорихме с часове за книги, за младостта ни в социализма, за децата ни, които все бързат нанякъде.
Стефан беше различен от Петър – по-емоционален, по-отворен към света. Гледаше ме така, както никой не ме беше гледал от години – с интерес, с топлина. Започнахме да се виждаме почти всеки ден. Ходехме заедно до пазара, разхождахме се в Южния парк, смеехме се на глупави шеги.
Първата ни целувка беше неловка и смешна – аз разлях кафе върху полата си, той се опита да ми помогне и така устните ни се срещнаха случайно. Засмяхме се като деца.
Но щастието ми беше кратко. Скоро започнаха подмятанията във входа:
– Видя ли я нашата Пенка? С новия съсед все е заедно! На тия години!
– Да не й вземе апартамента?
Децата ми научиха от комшийките. Когато Марта дойде на гости с внучката ми Лили, ме погледна строго:
– Мамо, това е несериозно! Какво ще кажат хората? Ами ако те измами?
Кръстьо – синът ми – беше още по-краен:
– Мамо, ти си лесна жертва! Стар човек си вече! Не вярвай на всеки!
Седях срещу тях в хола и се чувствах като провинило се дете. Опитах се да им обясня:
– Не съм престанала да чувствам… Само защото съм над шейсет…
Но те не слушаха. Говореха за наследство, за сигурност, за това какво ще кажат съседите.
Стефан усещаше напрежението. Един ден ме попита:
– Пено, струва ли си? Ако децата ти страдат…
– Струва си – прошепнах аз. – За първи път от години се чувствам жива.
Започнах да крия срещите ни. Излизахме рано сутрин или късно вечер. Понякога просто седяхме на пейката пред блока и гледахме как слънцето залязва над панелните блокове.
Но вътре в мен растеше вина. Всяка вечер мислех за думите на децата си: „Мамо, смешна си!“, „Наивна си!“, „Ще те измамят!“
Една вечер Стефан донесе бутилка домашно вино и каза:
– Пено, хайде да отидем заедно до морето! Като млади!
Сърцето ми подскочи от радост и страх едновременно.
– Ами ако разберат? Ако се обидят?
– Животът е кратък – каза той тихо. – Колко още ще чакаш?
Тази нощ не спах. Гледах тавана и мислех за всичко загубено и всичко намерено през годините. Спомних си как като млада мечтаех да видя морето с любим човек, а после животът ме завъртя между работа в общината, готвене и грижи за децата.
На сутринта взех решение. Обадих се на Марта:
– Дъще, обичам ви много. Но имам право да бъда щастлива. Отивам на море със Стефан.
Последва мълчание.
– Мамо… прави каквото искаш – каза тя най-накрая и затвори.
Стефан ме чакаше пред входа с две чанти и усмивка като слънце.
– Готова ли си?
– Готова съм – казах аз и за пръв път от години го почувствах истински.
На морето се смяхме като деца, ядохме цаца на плажа, разхождахме се боси по пясъка. За първи път от много време не мислех какво ще кажат хората или децата ми.
Когато се върнахме в София, вече не криех нищо. Комшийките продължаваха да шушукат зад гърба ми, децата ми още гледаха с недоверие. Но аз знаех едно – животът е мой и никой няма право да ми казва кога да спра да обичам.
Сега седя до прозореца с чаша чай и гледам как есента боядисва дърветата в златно. Стефан чете книга до мен. Понякога още ме боли от думите на близките ми, но вече не се срамувам.
Чудя се: Защо хората вярват, че любовта има възраст? И колко още жени като мен живеят в страх от това „какво ще кажат хората“? Ще имате ли смелостта да изберете себе си?