Когато най-добрата ми приятелка ми отне съпруга: Историята на едно предателство под собствения ми покрив

– Не мога да повярвам, че го правиш! – изкрещях, а гласът ми се разби в тишината на малката ни кухня. Мария стоеше срещу мен, с ръце, скръстени пред гърдите, и ме гледаше с онзи поглед, който някога ми беше толкова познат, а сега ми се струваше чужд и студен.

В този момент времето спря. Чувах само собственото си дишане и далечния шум от улицата. Съпругът ми, Петър, стоеше между нас – объркан, виновен, с поглед вперен в пода. Всичко, което бях градяла години наред, се разпадаше пред очите ми.

Но нека започна отначало. Казвам се Елена. На 38 години съм, живея в Пловдив и до преди няколко месеца вярвах, че имам всичко – стабилно семейство, добра работа като учителка по литература и най-важното – приятелка, на която можех да разчитам за всичко. Мария беше до мен още от университета. Заедно сме преживели първите ни любови, провалени изпити и безсънни нощи над учебниците. Тя беше кръстница на дъщеря ми Виктория и винаги казваше, че сме като сестри.

Когато Мария се появи на прага ми една дъждовна вечер през октомври, с куфар в ръка и разплакано лице, не се поколебах нито за миг. Мъжът й я беше изоставил заради по-млада жена и тя нямаше къде да отиде. Приютих я без да се замисля – така правят приятелките, нали?

Първите седмици бяха трудни за нея. Вечер седяхме на терасата с чаша вино и тя ми разказваше колко се чувства изгубена. Аз я утешавах, а Петър често се включваше в разговорите ни. Харесваше му компанията й – винаги е била забавна, остроумна и умееше да разведрява атмосферата.

С времето започнах да забелязвам дребни неща. Как Мария се смее малко по-силно на шегите на Петър. Как той й носи кафе сутрин, преди още да е направил такова за мен. Как вечерите ни тримата стават все по-чести, а разговорите между тях – все по-интимни.

– Елена, не бъди параноична – казвах си. – Това е Мария! Тя никога не би направила нещо такова.

Но съмненията ми растяха. Един ден дъщеря ми Виктория ме попита:
– Мамо, защо леля Мария винаги седи до тате на дивана?

Сърцето ми се сви. Започнах да ги наблюдавам по-внимателно. Виждах как си разменят погледи, които не бях виждала преди. Как Петър се прибира все по-рано от работа и винаги носи нещо сладко „за всички“, но Мария първа посяга към него.

Една вечер се прибрах по-рано от обичайното. Вратата беше леко открехната. Чух смях от хола – смяхът на Мария и тихия глас на Петър:
– Ако Елена разбере…
– Няма да разбере – прошепна тя.

В този момент светът ми рухна. Влязох вътре и ги заварих прегърнати на дивана. Не можех да повярвам на очите си.

– Какво правите?! – извиках.
Петър скочи като ужилен.
– Елена… това не е това, което си мислиш…
Мария само ме гледаше мълчаливо.

Последваха дни на мълчание и напрежение. Петър призна всичко – че между тях има нещо повече от приятелство. Че се е случило „случайно“, че бил объркан, че не искал да ме нарани.

Мария не каза почти нищо. Само събра багажа си и си тръгна. Остави след себе си празнота, която не можех да запълня.

Семейството ми се разпадна. Петър се изнесе при майка си „докато решим какво ще правим“. Виктория плачеше всяка вечер и ме питаше защо леля Мария вече не идва на гости.

Майка ми ме упрекваше:
– Казах ти аз! Никога не пускай чужда жена под един покрив с мъжа ти!

Приятелките ми се разделиха на два лагера – едните ме утешаваха, другите шепнеха зад гърба ми:
– Ами ако Елена сама е виновна? Може би е пренебрегвала Петър…

Останах сама сред руините на живота си. Всяка сутрин се будех с усещането за вина – че съм била сляпа, че съм позволила това да се случи под собствения ми покрив.

Сега, месеци по-късно, все още търся отговори. Мога ли някога да простя? На Мария? На Петър? Или най-вече – на себе си?

Кажете ми – вие бихте ли простили подобно предателство? Или има граници, които никой приятел не трябва да прекрачва?