На 40 години още живея с майка си: Историята на една задушаваща обич

„Дани, къде тръгваш така? Вечерята е почти готова! Не забравяй, че имаш да изгладиш ризата си за утре! И пак не си прибрала чорапите от сушилника!“ – гласът на майка ми изпълва малкия ни апартамент в Люлин, а аз усещам как гърлото ми се стяга. На 40 години съм, а се чувствам като на 14. Поглеждам се в огледалото в коридора – същите кафяви очи, същата тиха покорност. „Мамо, ще изляза само за малко… Искам да се видя с Мария.“ – опитвам се да прозвучи спокойно, но тя вече е пред мен, с ръце на кръста.

„Мария пак ли? Тя не ти влияе добре, Даниела! По-добре остани вкъщи, ще гледаме заедно новия сериал. Знаеш, че не обичам да вечерям сама.“

Това е моят живот. Всяка вечер – едни и същи думи, едни и същи погледи. Майка ми е всичко, което имам. Баща ми ни напусна, когато бях на шест. Оттогава тя ме държи близо до себе си – толкова близо, че понякога се задушавам. Никога не съм имала истинска възможност да бъда сама, да сбъркам, да се науча да живея.

Когато бях на 18, мечтаех да уча в Софийския университет. Имах желание да стана учителка по литература. Но майка ми плачеше всяка вечер: „Как ще се справя сама? Кой ще ми помага? Ако ти заминеш, аз ще умра от самота!“ Останах. Записах вечерна форма в близкото училище и започнах работа в кварталната книжарница. Мечтите ми избледняха като стари снимки.

Годините минаваха. Всички около мен се омъжваха, раждаха деца, сменяха жилища и градове. Аз оставах тук – в нашия двустаен апартамент, между миризмата на готвено зеле и звука на телевизора. Всяка неделя майка ми правеше баница и ме питаше: „Дани, няма ли някой хубав мъж в книжарницата? Толкова си добра и умна…“ А после добавяше: „Но кой ще се грижи за мен, ако ти си тръгнеш?“

Понякога усещах как гневът ме изпълва. Веднъж дори ѝ извиках: „Мамо, и аз имам нужда от живот! Не мога вечно да бъда до теб!“ Тя се разплака така, както само тя може – тихо, с ръце пред лицето. После не ми говори два дни. Чувствах се ужасно виновна.

Имала съм няколко връзки през годините – все тайно, все с чувство за вина. Един път доведох Петър у дома. Майка ми го посрещна с ледена усмивка и безкрайни въпроси: „Какво работиш? Имаш ли собствено жилище? Обичаш ли майка си?“ Петър издържа три срещи и повече не се обади.

Веднъж Мария ме попита: „Дани, защо не се изнесеш? Вече си голяма жена!“ Не знаех какво да ѝ отговоря. Страх ме е – страх ме е да я оставя сама, страх ме е от самотата ѝ… но най-много ме е страх от празнотата в собствения ми живот.

Всяка сутрин ставам в 6:30, правя кафе за двете ни и слушам как майка ми разказва сънищата си. После тръгвам към книжарницата – единственото място, където мога да бъда себе си. Там хората ме познават като „Даниела от книжарницата“, а не като „дъщерята на госпожа Иванова“.

Понякога вечер стоя до прозореца и гледам светлините на София. Представям си как би било да имам свой дом – малък апартамент с много книги и котка. Да каня приятели на гости без страх от неодобрение. Да пътувам през уикендите до Пловдив или морето…

Но после чувам гласа ѝ: „Дани, ще ми помогнеш ли с лекарствата? Не мога сама…“ И всичко започва отначало.

Преди месец Мария ме покани на рожден ден. Майка ми беше настинала и не можеше да стане от леглото. Стоях до нея цяла нощ, сменях компреси и ѝ четях стихове на Дамян Дамянов. На сутринта тя ме погледна с уморени очи: „Ти си най-добрата дъщеря… Без теб не знам какво бих правила.“

Понякога се чудя дали това е любов или зависимост. Дали някога ще намеря сили да поема по свой път? Или ще остана завинаги тук – между стените на този апартамент и очакванията на майка ми?

Скъпи читатели, кажете ми: Как се откъсва човек от миналото си, без да разбие сърцето на най-близкия си човек? Може ли любовта към родителя да бъде пречка за личното щастие?