Когато децата пораснат и забравят да се върнат

– Мамо, стига вече с тези въпроси! – гласът на дъщеря ми Мария трепери от раздразнение по телефона. – Имам си свой живот, не мога всеки уикенд да идвам при теб!

Стиснах слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Вече беше късна вечер, а в апартамента ми в Пловдив цареше тишина, прекъсвана само от тиктакането на стария стенен часовник. Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках Мария да ме чуе разплакана.

– Знам, миличка – прошепнах. – Просто… липсваш ми.

– И аз те обичам, мамо. Но трябва да затварям. Ще ти се обадя другата седмица.

Линията прекъсна. Останах сама с мислите си. Погледнах към масата, където подредено като на олтар стояха снимките на трите ми деца – Мария, Георги и Димитър. Димитър… най-големият ми син, когото не бях виждала от десет години. Замина за Германия още на 19, уж за малко, а после животът го завъртя там – работа, жена, две внучета, които познавам само от снимки във Viber.

Понякога си мисля, че съм сгрешила някъде. Може би съм ги задушавала с любовта си? Може би съм била твърде строга? Или просто така е животът – децата порастват и забравят да се върнат при родителите си.

Вечерите са най-тежки. Тогава изваждам старата кутия с писма и картички. Прелиствам ги бавно, сякаш търся някакъв смисъл или утеха между редовете.

„Мамо, честита Коледа! Надявам се да си здрава и щастлива. Тази година няма да можем да дойдем, но ти обещавам догодина ще се видим! Прегръщаме те! Димитър.“

Това писмо е от преди три години. Оттогава само кратки съобщения по телефона. Понякога се чудя дали внучетата ми знаят изобщо как изглеждам.

Георги е по-близо – живее в София с жена си и малкия им син. Но работи много, все няма време. Последния път дойде за час-два, остави ми буркан домашен мед и побърза да си тръгне.

– Мамо, не се сърди, но имам среща с клиент – каза той, докато обуваше обувките си в коридора.

– Знам, знам… – усмихнах се насила. – Само да си здрав.

– И ти! Ще ти звънна другата седмица.

Същото като Мария. Седмиците минават, а телефонът мълчи.

Понякога съседката леля Пенка ме кани на кафе. Говорим за болежки, за цените в магазина, за това как навремето всичко беше по-различно.

– Абе, Марийке – казва тя веднъж – ти поне имаш три деца! Аз съм сама-самичка.

– Ама какво от това? – отвръщам горчиво. – И аз съм сама.

Тя ме поглежда със съчувствие и сменя темата.

Веднъж реших да напиша писмо на Димитър. Истинско писмо, на хартия. Разказах му за всичко – за новата ми съседка, за това как котката на Мария пак е избягала и я търсихме цяла нощ, за това колко много ми липсва той самият. Изпратих писмото с надежда… но отговор не получих.

Скоро след това Мария дойде на гости. Беше напрегната, говореше бързо и постоянно гледаше телефона си.

– Мамо, трябва да поговорим сериозно – започна тя.

– Какво има?

– Не можеш да продължаваш така. Трябва да намериш приятели, да излизаш повече. Не може всичко да се върти около нас! Ние имаме свои животи.

– Знам… просто…

– Не! Не разбираш! Чувствам се виновна всеки път като ти звънна! Все едно не правя достатъчно!

Замълчах. Не знаех какво да кажа. Винаги съм искала само едно – децата ми да са щастливи и здрави. Но кога се превърнах в тежест за тях?

На следващия ден Мария си тръгна рано сутринта. Остана само тишината и миризмата на нейния парфюм във въздуха.

Дните минават бавно. Понякога излизам до пазара, купувам си ябълки и сирене, поздравявам продавачките. Вечер сядам пред телевизора и гледам стари български филми. Спомням си времето, когато децата тичаха из хола, смееха се и спореха кой ще мие чиниите.

Сега всичко е спомен.

Преди няколко дни получих картичка от Германия. На нея беше снимка на Димитър с жена му и двете им деца пред някакъв замък.

„Честит имен ден, мамо! Много те обичаме! Догодина ще дойдем.“

Догодина… Колко ли още години ще чакам?

Понякога се питам дали съм била добра майка. Дали съм дала всичко от себе си? Или може би съм ги научила твърде добре да бъдат самостоятелни…

Сега седя сама в кухнята и слушам тиктакането на часовника. Времето минава бързо – толкова бързо, че не разбираш кога децата ти порастват и спират да имат нужда от теб.

А може би все пак имат нужда? Може би просто не знаят как да го покажат?

Кажете ми… Кога една майка престава да бъде нужна на децата си? И има ли изобщо такъв момент?