Между майка ми и съпруга ми: Когато любовта се превръща в битка за независимост

– Пак ли ще ходиш при майка си? – гласът на Димитър беше тих, но в него се усещаше напрежение. Стоях на прага с чантата в ръка и за момент се поколебах. Вече беше станало навик – всяка събота, без изключение, прекарвах по няколко часа у дома при мама. Тя настояваше, че трябва да й помагам, че сама не може да се справи, че никой друг няма да й обърне внимание така, както аз.

– Само за малко ще отида – отвърнах, опитвайки се да не срещна погледа му. – Обещах й да й помогна с пазаруването.

– А на мен кога ще обещаеш нещо? – прошепна той и затвори вратата на спалнята след себе си.

Вървях по улиците на София и усещах как в мен се надига гняв. Защо трябва да избирам? Защо всеки път, когато се опитам да угодя на единия, другият остава разочарован? Майка ми винаги е била най-важният човек в живота ми. След като баща ми почина, останахме двете и тя ме научи да бъда силна. Или поне така си мислех.

Влязох в стария ни апартамент и веднага ме посрещна познатият аромат на печени чушки и лавандула. Мама беше седнала на масата с чаша кафе и вестник „24 часа“.

– Ето те най-накрая! – възкликна тя. – Мислех, че си ме забравила. Димитър пак ли те задържа?

– Не, просто имах работа – излъгах. Не исках да започваме пак същия разговор.

– Знаеш ли, не разбирам защо все още си с него. Не виждаш ли как те дърпа назад? Ако беше останала при мен, щеше да имаш всичко. Не като сега – само грижи и проблеми.

Стиснах зъби. Този разговор го водехме всяка седмица. Мама никога не хареса Димитър. Според нея той не беше достатъчно амбициозен, достатъчно грижовен, достатъчно… нищо. А аз, като че ли заслепена от любовта към нея, дълго време вярвах на думите й.

Вечерта се прибрах у дома уморена и раздразнена. Димитър мълчеше, а между нас се бе настанила тишина, тежка като олово. Седнах до него на дивана и за първи път от години го попитах:

– Мислиш ли, че майка ми ни пречи?

Той ме погледна дълго, сякаш чакаше този въпрос цял живот.

– Не майка ти ни пречи. Ти позволяваш тя да бъде между нас.

Думите му ме удариха като шамар. През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях всички онези моменти, когато мама ме караше да избирам между нея и приятелките си, между нея и мечтите си. Как винаги знаеше кое е най-добре за мен. Как ме убеждаваше, че без нея няма да се справя.

На следващия ден реших да поговоря с нея открито.

– Мамо, трябва да поговорим – започнах внимателно.

– Какво има пак? Димитър пак ли ти е наговорил глупости?

– Не става въпрос за него. Става въпрос за мен. Чувствам се разкъсана между теб и семейството си. Искам да бъда до теб, но искам и да имам свой живот.

Мама ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

– Значи аз съм ти пречката? Аз съм ти проблемът?

– Не казвам това… Просто… Искам малко пространство.

Тя млъкна и повече не проговори. На излизане усетих как вратата зад мен се затваря по-тежко от обикновено.

Първите седмици бяха кошмарни. Мама ми звънеше по десет пъти на ден – ту я болеше главата, ту й беше самотно, ту някой съсед я бил обидил. Аз се чувствах ужасно виновна, но Димитър започна да се усмихва повече. Започнахме да вечеряме заедно, да гледаме филми, да говорим за бъдещето си – неща, които преди сякаш бяха невъзможни.

Един ден мама спря да звъни. Изпрати ми само едно съобщение: „Щом така си решила…“

Седях дълго пред телефона със сълзи в очите. Чувствах се предателка. Но после си спомних всички онези години, в които живеех по чужди правила – нейни правила. Сега имах шанс да изградя свои собствени.

Днес отношенията ни с Димитър са по-добри от всякога. Понякога все още усещам празнината от отсъствието на мама в живота ми, но вече знам кое е важно за мен.

Питам се: Колко от нас живеят живота си според очакванията на родителите си? И кога идва моментът да изберем себе си?