Когато домът ми се превърна в бойно поле: Историята на една майка, която трябваше да избере между себе си и дъщеря си

– Мамо, ако не ни приемеш, ще останем на улицата! – гласът на Деси трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен ноемврийски следобед, навън дъждът барабанеше по прозорците на малкия ми апартамент в Пловдив. От години живеех сама, след като Георги почина. Бях свикнала със самотата, с тишината, с ритуалите си – сутрешното кафе, радиото на ниско, разговорите с приятелките от блока. Но този път не можех да кажа „не“.

Деси и Петър – дъщеря ми и зет ми – бяха загубили работата си почти едновременно. Фирмата, в която работеха, фалира внезапно. Наемът им изтичаше след седмица. „Само за малко, мамо! Докато си стъпим на краката“, обеща Деси. Стиснах зъби и отворих вратата на дома си.

Първите дни бяха като меден месец. Готвех любимите им ястия – мусака, пълнени чушки, баница. Смеехме се вечер пред телевизора. Но скоро започнаха дребните търкания. Петър оставяше мръсни чинии в мивката и пускаше силно музика до късно. Деси се прибираше късно, нервна и раздразнителна. „Мамо, защо пак си подредила нещата ми?“, „Мамо, не ми пипай дрехите!“ – започнаха да се сипят упреци.

Една вечер ги чух да се карат в кухнята:
– Не мога повече тук! – изсъска Петър.
– Какво искаш да направя? Да спим на улицата ли? – отвърна Деси.
– Майка ти ни гледа като натрапници!

Стоях в тъмния коридор и слушах. Сълзите ми се стичаха по бузите. Аз ли бях виновна? Не исках да ги натоварвам, просто се опитвах да помогна.

С времето напрежението растеше. Петър започна да носи приятели вкъщи без предупреждение. Пушеха на балкона, смееха се шумно до полунощ. Съседката отдолу дойде да се оплаче:
– Госпожо Маринова, не мога да спя! Това не е студентски общежитие!

Опитах се да говоря с Деси:
– Миличка, разбирам ви, но това е моят дом. Моля ви, уважавайте го.
Тя ме изгледа студено:
– Винаги трябва да е по твоята! Никога не си доволна!

Започнах да се чувствам чужда в собствения си дом. Престанах да каня приятелки – срамувах се от хаоса и шума. Дори сутрешното кафе вече не беше същото – Петър заемаше кухнята с лаптопа си, а аз се свивах в спалнята с чашата в ръка.

Една сутрин намерих разбитата си любима чаша на пода. Никой не призна вината си. Почувствах как нещо в мен се пречупва.

Вечерта седнах срещу тях на масата:
– Деца, трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така. Това е моят дом и вече не се чувствам добре тук.
Петър скочи:
– Какво искаш да кажеш? Да ни изхвърлиш ли?
Гласът му беше остър като нож.
– Не ви изхвърлям, но трябва да намерите друго място. Ще ви помогна с каквото мога, но тук вече не мога да живея така.

Деси избухна в сълзи:
– Мамо, предаваш ни! Как можа?

Сълзите й ме разкъсваха отвътре, но знаех, че нямам избор. След две седмици си намериха стая под наем в Кючук Париж. Помогнах им с първия наем и им дадох част от спестяванията си.

Когато затвориха вратата след себе си, апартаментът ми потъна в тишина. Но тази тишина вече беше различна – тежка и горчива.

Сега седя сама на кухненската маса и се чудя: Кога помощта към близките преминава границата на самоунищожението? Дали съм лоша майка или просто човек със свои граници? Какво бихте направили вие на мое място?