Когато синът ти те предаде: Историята на една майка от Пловдив

– Мамо, просто подпиши тук. Всичко ще е наред, обещавам ти – гласът на Петър трепереше леко, но аз не го забелязах тогава. Доверявах му се сляпо. Беше моят син, единственото ми дете, светлината в живота ми след смъртта на баща му. Документите лежаха пред мен на кухненската маса, а той държеше химикалката и ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам сигурна.

Подписах. Не попитах много – вярвах му. Той беше този, който винаги ми казваше: „Мамо, когато остарееш, ще се грижа за теб. Никога няма да те оставя сама.“ Повтаряше го още от малък, когато се прибираше от училище с окъсани колене и ми носеше цветя от двора. Вярвах му повече, отколкото на себе си.

Два дни по-късно дойде жената от банката. „Госпожо Маринова, трябва да освободите апартамента до края на седмицата.“ Не разбрах. Петър не беше вкъщи. Обадих му се веднага.

– Петре, какво става? Какво значи това?
– Мамо… не мога да говоря сега. Ще ти обясня после.

После така и не дойде. Оказа се, че съм прехвърлила апартамента на негово име и той вече го беше ипотекирал заради дълговете си. Никой не ме попита дали съм съгласна. Никой не ме предупреди.

Седях на пейката пред блока с една торба дрехи и снимката на покойния ми съпруг. Съседката ми леля Гина мина покрай мен и ме погледна със съжаление.

– Какво стана, Цветанке? Защо си тук?
– Нямам къде да отида, Гино. Петър… – думите заседнаха в гърлото ми.

Тя ме прегърна и ме заведе у тях за вечерта. Пихме чай и плаках цяла нощ. Не можех да повярвам, че това се случва на мен – на жената, която цял живот е работила като учителка по литература, която е възпитавала сина си в честност и доброта.

На следващия ден отидох в общината да питам за социално жилище. Жената зад гишето ме изгледа уморено:

– Госпожо Маринова, има списък с чакащи. Може да минат месеци.

Излязох навън и се разплаках на стълбите. В този момент телефонът ми звънна – Петър.

– Мамо… Знам, че си ядосана. Просто… нямах избор. Бях затънал до гуша. Ще ти помогна да си намериш нещо под наем.
– С какво ще ми помогнеш? С лъжите си ли? – изкрещях през сълзи.
– Моля те…
– Не искам да те виждам! – затворих телефона и го изключих.

Минаха дни. Леля Гина ме приюти за известно време, но не можех да остана вечно при нея – тя самата едва свързваше двата края с малката си пенсия. Опитах се да говоря с други роднини – всички ми казаха: „Съжаляваме, Цветанке, но нямаме място.“

Започнах работа като чистачка в близкия супермаркет – нещо, което никога не съм мислила, че ще правя след 40 години преподаване. Но трябваше да оцелея някак.

Вечерите прекарвах сама в малка стая под наем в крайните квартали на Пловдив. Гледах снимките на Петър като малък и се питах къде сбърках. Какво пропуснах? Кога любовта ми се превърна в бреме за него?

Една вечер той дойде пред входа ми – изглеждаше по-стар и уморен от всякога.

– Мамо…
– Защо си тук?
– Не мога да спя нощем. Всичко ме боли отвътре. Знам, че те предадох…
– Да, предаде ме. Но най-много ме боли, че ти самият не можеш да си простиш.
– Мога ли някога да поправя това?
– Не знам, Петре. Не знам дали има прошка за такова нещо.

Той плака пред мен като дете. Аз също плаках – не заради апартамента, а заради загубеното доверие и разбитото ни семейство.

Сега живея сама, но вече не вярвам така лесно на хората – дори на собственото си дете. Всеки ден срещам други възрастни жени като мен – изоставени от децата си, забравени от обществото.

Питам се: Къде сбъркахме като родители? Какво стана с българското семейство? Има ли надежда за прошка и ново начало или някои рани остават завинаги отворени?