Сянката на бившата: Историята на Мария и нейната свекърва
– Защо не можеш да бъдеш като Елена? – гласът на свекърва ми, госпожа Стефка, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с ръце, потънали в сапунена вода, и гледах през прозореца към двора, където децата си играеха на криеница. Сърцето ми се сви. Още една вечер, още едно сравнение с жената, която никога не бях срещала, но която сякаш живееше между нас.
– Мамо, стига! – намеси се Иван, мъжът ми, но гласът му беше уморен. Знаех, че и той е изморен от тези вечни препирни.
– Не се меси, Иване! – отсече тя. – Аз само казвам истината. Елена беше подредена, грижовна, знаеше как да държи къщата… А тази – тя махна с ръка към мен – само стои и гледа през прозореца.
Погледнах я. В очите ѝ нямаше омраза, а по-скоро разочарование. Може би и тя беше уморена. Може би и тя се чувстваше сама.
В този момент си спомних как майка ми ме остави при баба ми в Пловдив. Бях на девет. Стояхме на гарата, а тя държеше ръката ми толкова силно, че после още часове усещах отпечатъка ѝ. „Ще се върна за теб“, каза тя. Но не се върна. Баба ми беше добра жена, но беше свикнала да е сама. Говореше малко и ме гледаше с онзи особен поглед – сякаш не знаеше какво да прави с мен.
– Марийче, хайде да вечеряме – казваше тя тихо всяка вечер. Аз седях срещу нея на масата и усещах как тишината между нас расте като стена.
Сега, години по-късно, пак седях на чужда маса и пак се чувствах излишна.
– Госпожо Стефке – обърнах се към свекърва си с тих глас – аз не съм Елена. Никога няма да бъда. Но обичам Ивана и децата ни. Моля ви…
Тя ме погледна с присвити очи.
– Любовта не стига, Мария. Трябва да можеш да държиш семейството заедно. Да си силна. Да си като Елена.
Иван въздъхна тежко и излезе от стаята.
Останахме сами. Чувах как децата се смеят навън. Искаше ми се да избягам при тях, да се скрия в детския им свят, където няма сравнения и очаквания.
– Знаете ли – казах след малко – когато майка ми ме остави при баба ми, мислех, че никога няма да намеря дом. После срещнах Ивана и повярвах, че най-накрая ще имам семейство. Но понякога… понякога се чувствам пак като онова дете на гарата.
Госпожа Стефка замълча. За миг видях в очите ѝ нещо като разбиране. Но после тя стана рязко и започна да прибира чиниите.
– Не говори глупости – каза тихо.
Вечерта легнах до Иван и дълго мълчахме в тъмното.
– Ще се оправи ли някога всичко? – прошепнах.
Той ме прегърна.
– Не знам, Мария. Но ти си тук. Това е важното.
На следващия ден реших да направя нещо различно. Станах рано и приготвих баница по старата рецепта на баба ми – онази, която правехме заедно в малката ѝ кухня в Пловдив. Миризмата на печена кора изпълни къщата. Децата се събудиха първи и дойдоха боси в кухнята.
– Мамо, ухае страхотно! – извика малката Ани.
Госпожа Стефка влезе последна. Погледна баницата, после мен.
– Това… това е като баницата на майка ми – каза тихо.
– Научих я от баба ми – отвърнах аз.
За първи път видях усмивка на лицето ѝ. Малка, едва забележима, но истинска.
Дните минаваха бавно. Понякога имахме добри моменти – смяхме се заедно на някой стар виц или гледахме новините по БНТ и спорехме за политиката. Но после пак идваха сравненията с Елена. Понякога ги понасях стоически, друг път плачех тайно в банята.
Една вечер Иван закъсня от работа. Децата вече спяха, а аз седях сама в хола с госпожа Стефка.
– Мария – започна тя неочаквано – знаеш ли… трудно е да приемеш нов човек в семейството си. Особено когато си загубил някого…
Погледнах я изненадано.
– Аз също загубих майка си – казах тихо.
Тя кимна и за първи път видях сълзи в очите ѝ.
– Може би сме повече еднакви, отколкото си мислим – прошепна тя.
От този ден нещата започнаха бавно да се променят. Не станахме най-добри приятелки, но вече можехме да седнем заедно на кафе без напрежение. Понякога дори тя сама разказваше истории за младостта си или за Елена – без упрек, просто спомен.
Понякога все още се питам: колко време трябва да мине, за да бъдеш приет? И дали някога ще престанем да живеем в сянката на миналото?
А вие как мислите? Може ли човек някога напълно да бъде приет в чуждо семейство?