Нежелана на рождения ден на дъщеря ми: Историята на една майка, която остана сама

„Не идвай, мамо. По-добре е така.“

Тези думи още кънтят в ушите ми, докато седя сама на кухненската маса, а навън пролетта се опитва да пробие през мръсните прозорци на панелката ми в Люлин. Днес Марика има рожден ден. Тридесет и две години. Помня я като малко момиченце с плитки и огромни кафяви очи, които винаги ме гледаха с доверие. А сега… Сега дори не ме кани.

Вече три години не работя. Пенсията ми е малка, но стига за хляб, сирене и сметки. След като Георги почина – беше инфаркт, внезапно, без предупреждение – останахме двете с Марика. Тя беше на девет. Не знам как оцелявахме тогава. Работех по две смени в шивашкия цех, прибирах се посред нощ, а тя ме чакаше с топъл чай и домашна баница, която сама се беше научила да прави.

– Мамо, ще се оправим! – казваше ми тя и ме прегръщаше силно.

Оправихме се. Или поне така си мислех. Марика завърши училище с отличие, приеха я в Софийския университет, после започна работа в банка. Запозна се с Петър – висок, сериозен мъж от Пловдив, с хубава работа и още по-хубав апартамент в Младост. Сватбата беше скромна, но весела. Аз плаках от радост.

Но след сватбата всичко се промени. Петър не ме харесваше. Виждах го по начина, по който ме гледаше – сякаш съм досадна муха. Винаги намираше повод да ме уязви:

– Госпожо Иванова, пак ли ще ни давате съвети как да си живеем живота? – казваше той с лека усмивка, която не стигаше до очите му.

Марика се опитваше да балансира между нас. Понякога ми звънеше тайно от работа:

– Мамо, не се сърди на Петър. Просто е напрегнат напоследък.

Но с времето разговорите ни станаха все по-редки. Понякога минаваха седмици без да чуя гласа ѝ. Аз ѝ звънях – тя не вдигаше. Писах ѝ съобщения – отговаряше кратко: „Добре съм, мамо.“

Миналата година за рождения ѝ ден ѝ купих шал от пазара – мек, син, като очите ѝ. Оставих го пред вратата им, защото Петър не ме пусна вътре.

– Извинете, госпожо Иванова, днес сме само за приятели – каза той и затвори вратата пред лицето ми.

Стоях пред блока им и плаках като дете. После се прибрах и цяла нощ не мигнах.

Тази година дори не опитах да купя подарък. Знаех, че няма смисъл.

Сутринта телефонът ми иззвъня. Беше Марика.

– Мамо… – гласът ѝ беше тих, почти виновен. – Не идвай днес. Петър… Не е удобно. Ще ти се обадя друг път.

– Разбирам – казах аз и се опитах да не плача.

Но не разбирам. Какво направих толкова лошо? Защо детето ми се срамува от мен? Защо зет ми решава кога мога да видя дъщеря си?

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах как светлините в отсрещния блок примигват една по една. Спомних си как Марика като малка рисуваше картички за рождения си ден и ги лепеше по стените на кухнята:

– Мамо, виж! Това си ти и аз! – казваше тя и ми подаваше листа с две усмихнати фигурки.

Сега тези картички са прибрани в една стара кутия под леглото ми. Понякога ги разглеждам и плача.

Вечерта телефонът пак иззвъня. Беше съседката ми леля Сийка.

– Ела при мен да пием по едно кафе – каза тя.

Отидох. Седнахме на балкона ѝ и гледахме как децата играят долу на площадката.

– Не си сама, Цветанке – каза тя и сложи ръка върху моята. – Всички деца порастват и забравят майките си. Но ние сме тук една за друга.

Поговорихме дълго за живота, за младостта ни, за това как всичко се променя толкова бързо. После се прибрах у дома и легнах в тъмното.

Мисля си: Кога загубих дъщеря си? Кога станах нежелана в нейния живот? Дали някога ще намерим път една към друга или ще останем завинаги разделени от стената на мълчанието?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да продължите да чакате или щяхте да се борите за детето си?