Десет години мълчание: Когато бащата се връща

– Не можеш просто така да се появиш след десет години и да очакваш, че всичко ще е наред! – гласът ми трепереше, докато гледах Стефан право в очите. Стоеше на прага на апартамента ми, с букет рози в ръка и онзи виновен поглед, който някога ме караше да омеквам. Но не и сега.

– Моля те, Мария, искам само да поговоря с нея. С дъщеря си. – думите му увиснаха във въздуха като тежък облак.

Вътре, в детската стая, Елица слушаше музика със слушалки. Беше на дванадесет – почти тийнейджърка, но все още дете. Дете, което той изостави, когато беше на две. Дете, което плака нощем за баща си, а аз лъжех, че е зает, че работи много, че ще се върне. А той… той просто изчезна.

Стефан и аз се запознахме на студентска бригада в Слънчев бряг. Беше чаровен, забавен, обещаваше ми света. След година се оженихме, а след още една се роди Елица. Мислех, че сме щастливи. Но той започна да закъснява, да се прибира пиян, да крещи за дреболии. Един ден просто не се прибра. След това – разводът. Изчезна от живота ни така лесно, сякаш никога не сме били семейство.

Първите години го чаках. После спрях. Научих се да бъда майка и баща едновременно. Работех на две места – в детската градина и като касиерка в кварталния магазин. Вечерите прекарвахме с Елица пред телевизора или над домашните ѝ. Понякога тя питаше за него:

– Мамо, татко кога ще дойде?

– Скоро, мило – лъжех я. После плачех в банята.

Сега той стоеше пред мен – по-стар, с посивели коси и уморени очи. Казваше, че е осъзнал грешките си, че иска да навакса изгубеното време.

– Мария, знам, че съм сгрешил. Но хората се променят. Искам да бъда част от живота ѝ.

– Тя не те познава! Не знае какво е да има баща! – изкрещях.

В този момент Елица излезе от стаята си.

– Мамо? Кой е това?

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа. Стефан пристъпи напред:

– Здравей, Елице… Аз съм… татко ти.

Тя го изгледа с празен поглед. Свали слушалките бавно.

– Татко? – повтори тихо.

– Да… Много съжалявам, че не съм бил тук за теб. Но искам да поправя това.

Елица ме погледна – очите ѝ търсеха отговори в моите. После се обърна към него:

– Къде беше досега?

Стефан замълча. Виждах как се бори със сълзите си.

– Бях глупав… страх ме беше… не знаех как да бъда баща…

– Аз имам всичко тук – каза тя тихо и посочи към мен. – Имам мама.

Стефан падна на колене пред нея:

– Моля те… дай ми шанс…

Тя го гледаше дълго. После просто се обърна и влезе обратно в стаята си.

Вратата се затвори меко след нея. Стефан остана на колене в коридора ми, а аз стоях като вцепенена.

– Какво очакваш от нас? – прошепнах.

– Само възможност… да ѝ покажа, че я обичам.

– Любовта не е думи, Стефане! Любовта е присъствие! Ти избра да те няма!

Той избърса сълзите си и стана бавно.

– Ще чакам… колкото трябва.

След като си тръгна, седнах до вратата на детската стая. Чух как Елица плаче тихо.

– Мамо… защо сега?

Прегърнах я силно:

– Не знам, мило мое… Понякога хората осъзнават какво са загубили твърде късно.

Тази вечер не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за самотата си през годините, за болката на дъщеря ми, за вината и гнева към Стефан. Можех ли да му простя? Трябваше ли да му дам шанс? Ами ако пак я нарани?

На следващия ден той изпрати писмо до Елица – ръкописно, с треперещ почерк:

„Скъпа Елице,
Знам, че нямам право да ти искам прошка. Но ако някога поискаш да поговорим или просто да ме видиш – ще бъда тук. Обичам те повече от всичко. Татко.“

Тя го прочете няколко пъти и го прибра в чекмеджето си без дума.

Минаха седмици. Стефан звънеше понякога – питаше как е тя, дали може да я види. Аз все отказвах – казвах му, че трябва време.

Една вечер Елица дойде при мен:

– Мамо… мислиш ли, че хората могат да се променят?

Погледнах я дълго:

– Не знам… Понякога искаме да вярваме в чудеса…

Тя кимна и се усмихна тъжно:

– Може би трябва да му дам шанс… но само ако ти си до мен.

Прегърнах я силно и разбрах – няма правилен отговор. Има само любовта ни една към друга и надеждата, че някой ден раните ще заздравеят.

Понякога се питам: заслужава ли човек втори шанс след толкова години мълчание? Или има болки, които никога не могат да бъдат простени? Какво бихте направили вие?