Невидимата градина: Историята на една сестра от Пловдив

– Мамо, защо чичо пак ни остави тук? – гласът на малкия Даниел трепереше, докато стискаше ръката ми в коридора. Беше късен следобед, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Кючук Париж, а аз се опитвах да не покажа колко съм разстроена.

– Защото… – започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Как да обясня на седемгодишно дете, че баща му е избрал чашата пред него? Как да кажа на сестричката му Мария, че майка им ги е напуснала още преди три години и никога няма да се върне?

Даниел и Мария стояха с раници на гърба, мокри до кости. Брат ми Георги ги беше докарал с такси, остави ги пред входа и изчезна. Не се обади, не попита дали имам възможност, дали съм добре. Просто ги остави. Това не беше първият път, но този път беше различно – в очите на децата видях не само тъга, а отчаяние.

Вечерта беше тежка. Мария не искаше да вечеря, а Даниел се сви до мен на дивана и заспа с дрехите. Седях до прозореца с чаша чай и гледах как светлините на града се отразяват в локвите. В главата ми се въртяха спомени – как с Георги играехме на двора пред блока като деца, как си обещахме винаги да си помагаме. Кога се обърка всичко?

На сутринта заведох децата на училище. Учителката на Мария ме дръпна настрани:

– Госпожо Николова, Мария е много затворена напоследък. Забелязах синини по ръцете ѝ… – гласът ѝ беше тих, но твърд.

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа. Знаех само, че трябва да говоря с Георги.

Същата вечер го намерих в кварталната кръчма. Миришеше на евтина ракия и цигари. Седнах срещу него и го погледнах право в очите:

– Георги, трябва да поговорим. Децата не са ти багаж! Не можеш просто да ги оставяш при мен и да изчезваш!

Той ме изгледа с празен поглед:

– А ти какво искаш да направя? Не мога повече! Не издържам! – гласът му беше едновременно ядосан и отчаян.

– Не можеш? А те могат ли? Виждал ли си Мария как плаче нощем? Знаеш ли, че Даниел се напикава от страх? – гневът ми избухна като пожар.

Георги трепна. За миг видях в очите му онзи мой брат от детството – уязвим и уплашен.

– Не знам какво да правя… – прошепна той. – След като Цвети си тръгна… всичко се срина.

– И аз не знам – отвърнах по-тихо. – Но не можем да ги оставим така. Трябва помощ.

Той замълча дълго. После кимна:

– Ще опитам… ще потърся помощ.

Върнах се у дома с тежест в сърцето. Децата вече спяха. Седнах до леглото им и ги погалих по косите. Обещах си, че ще направя всичко възможно да им дам дом, сигурност и любов – дори ако това значи да жертвам собствения си живот.

Минаха седмици. Георги започна да ходи на срещи при психолог, а аз поех грижите за децата почти изцяло. Беше трудно – работех като медицинска сестра в болницата „Св. Георги“, смените бяха тежки, парите не стигаха. Понякога вечеряхме само хляб със сирене и домати от пазара.

Но започнахме да се сближаваме. Мария започна да рисува – цяла стена в хола беше покрита с нейни картини: слънца, дървета, усмихнати хора. Даниел се записа на футбол в училище и всяка неделя ме караше да го гледам как играе.

Една вечер седяхме тримата на балкона и гледахме залеза над тепетата.

– Лельо, ти ще ни оставиш ли някога? – попита Мария тихо.

Очите ми се напълниха със сълзи.

– Никога, миличка. Обещавам ви.

В този момент разбрах, че семейството не е само кръв – то е изборът да обичаш въпреки болката, въпреки страха.

С Георги все още имаме трудности. Понякога пак изчезва за дни. Понякога се караме жестоко. Но вече не съм сама – имам две деца, които ме обичат безусловно.

Понякога се питам: Колко струва една жертва в името на семейството? Има ли граница между прошката и самоунищожението? Може ли любовта да излекува всичко?

А вие как бихте постъпили на мое място?