„Щом си разведена, няма да получиш наследство“ — Историята на една разбита фамилия

– Щом си разведена, няма да получиш нищо! – думите на майка ми отекнаха в хола като гръм. Стоях срещу нея, стиснала юмруци, а сърцето ми туптеше в гърлото. Беше късен следобед, слънцето се опитваше да пробие през дантелените пердета на панелката ѝ в Люлин, но въздухът беше тежък като олово.

– Мамо, как можеш да говориш така? Аз съм ти дъщеря! – гласът ми трепереше. Не знаех дали от гняв или от отчаяние.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам като малко дете, което е направило беля. – Не ме интересува! Ти опозори семейството ни! Какво ще кажат хората? Разведена жена! – изсъска тя и се обърна към прозореца, сякаш търсеше подкрепа от сивото небе.

В този момент в стаята влетя дъщеря ми – Ива, на 30 години, с телефона в ръка и вечната си самоувереност. – Бабо, стига си я мъчила! – извика тя. – Това е абсурдно!

Майка ми я изгледа строго. – Ти мълчи! Ако не беше тя, баща ти още щеше да е жив! Всичко започна с нейния развод!

Почувствах как коленете ми омекват. Баща ми почина преди две години от инфаркт. Винаги съм се обвинявала, че може би стресът от развода ми с Петър е допринесъл за това. Но никога не съм очаквала майка ми да го изрече на глас.

– Мамо… – прошепнах. – Не е честно…

– Честно? – изсмя се тя горчиво. – Честно е да си държиш на брака! Да не излагаш фамилията! А ти какво направи? Остави мъжа си заради някакви глупости! Сега искаш да ти оставя апартамента? Забрави!

Ива се приближи до мен и хвана ръката ми. – Мамо, хайде да си ходим. Не си длъжна да слушаш това.

Но аз не можех да мръдна. В главата ми се въртяха спомени – как като дете майка ми ме прегръщаше, как ми правеше чай, когато бях болна… Как се превърна в тази чужда жена?

– Защо всички мислят само за наследството? – попитах тихо. – Защо никой не мисли за мен?

– Защото така е в България! – изкрещя майка ми. – Всеки гледа себе си! Аз цял живот съм работила за този апартамент! Няма да го дам на някой, който не уважава семейството!

– А аз? Аз не съм ли семейство? – извиках през сълзи.

Тогава вратата се отвори и влезе брат ми – Стефан, винаги точен като по часовник, с костюма си и студения поглед. – Какво става тук? Пак ли се карате за глупости?

– Не са глупости! – отсече майка ми. – Решила съм: апартаментът ще остане на теб и на Ива. Мария няма право!

Погледнах към Ива. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Бабо, ако направиш това на мама, аз не искам нищо от теб! – каза тя твърдо.

Стефан се засмя подигравателно. – Ти ще видиш дали ще откажеш… Като дойде време за нотариуса, ще мислиш другояче.

В този момент усетих как всичко се разпада. Семейството ми беше като счупено огледало – всеки парченце реже другия.

След този ден спрях да говоря с майка ми за наследството. Но тя не спря да ме тормози по телефона: „Помисли си добре! Може още да се върнеш при Петър! Хората ще забравят!“

Петър… Бяхме женени 28 години. Той беше добър човек, но между нас нямаше нищо освен навик и тишина. Когато му казах, че искам развод, той само кимна и каза: „Както решиш.“ Дори не попита защо.

След развода останах сама в малкия двустаен апартамент в Надежда. Работех като счетоводителка в една фирма за строителни материали. Заплатата стигаше едва-едва. Ива живееше отделно с приятеля си, но често идваше при мен.

Майка ми обаче не спираше да повтаря: „Ще умреш сама! Никой няма да те погледне!“

Една вечер Ива дойде разстроена.

– Мамо… баба ми е писала във Фейсбук. Пак ме кара да взема апартамента… Казва, че ако не го приема, ще го даде на Стефан.

Погалих я по косата.

– Не се тревожи за това, Иве. Аз искам само мир.

Но мир нямаше. Стефан започна да идва все по-често при майка ми. Донесе ѝ нов телевизор, купи ѝ лекарства… Всички съседи започнаха да шушукат: „Синът ѝ я гледа… той ще вземе всичко.“

Една сутрин получих писмо от нотариус: майка ми официално ме лишава от наследство поради „неморално поведение“.

Седях на кухненската маса и гледах белия лист. Ръцете ми трепереха.

Ива дойде веднага щом ѝ казах.

– Мамо… това е ужасно!

– Знам… но вече нищо не ме учудва.

Тогава тя ме прегърна силно.

– Аз съм с теб. Не ме интересува апартаментът. Ти си моята майка!

В този момент разбрах кое е истинското наследство – любовта между мен и дъщеря ми.

Но болката остана. Болката от това да бъдеш отречен от собствената си майка заради предразсъдъци и алчност.

Сега често се питам: Защо в България семействата се разпадат заради имоти? Защо парите са по-важни от любовта? Може ли някога да простя на майка си?