Забравената внучка: Историята на едно разбито семейство

– Пак ли ще стоиш сама, Цвети? – попитах я тихо, докато тя седеше на ръба на леглото си, вперила поглед в прозореца. Навън беше мрачно, а в стаята се усещаше студ, който не идваше само от времето.

Цветелина не ми отговори. Само сви рамене и още по-силно стисна плюшеното си мече. Беше на дванайсет, но очите ѝ бяха по-стари от годините ѝ – уморени, тъжни, сякаш вече се беше отказала да чака нещо хубаво.

– Мамо! – извика Емилия от кухнята. – Може ли да помогнеш с вечерята? Мартин пак разля супата!

Станах и погалих внучката си по косата. – Ще дойдеш ли с мен?

Тя поклати глава. – Не искам да съм там.

В кухнята Мартин, малкият брат на Цвети, се смееше с пълно гърло, докато майка му го бършеше с кърпа. Емилия сияеше – такава я помня от младостта ѝ, когато всичко трябваше да бъде по нейния начин. Винаги е била горда, винаги е искала най-доброто – за себе си, за децата си… или поне за едното.

– Цвети пак ли се цупи? – попита ме тя с раздразнение.

– Не се цупи, просто ѝ е трудно – отвърнах меко.

– Трудно ѝ е? Какво ѝ е трудно? Има всичко! – Емилия повиши тон. – А Мартин е толкова послушен! Виж го само!

Погледнах към Мартин – русокосо момче с големи сини очи, които светеха от щастие. Беше любимецът на майка си, това беше ясно за всички. Дори за Цвети.

Вечерята мина в мълчание. Цвети почти не докосна храната си. Емилия не забеляза – беше твърде заета да хвали Мартин за всяка негова дума.

След вечеря я намерих отново в стаята ѝ.

– Бабо, защо мама не ме обича? – прошепна тя.

Сърцето ми се сви. Как да ѝ обясня нещо, което и аз не разбирах? Как една майка може да предпочете едното си дете пред другото?

– Обича те, Цвети. Просто понякога възрастните забравят какво е важно.

Тя поклати глава. – Не ме обича. Само Мартин е важен за нея. Ако изчезна, няма да забележи.

Тези думи ме пронизаха като нож. Спомних си как Емилия винаги е искала момче. Когато роди Цвети, беше разочарована – макар че никога не го каза на глас. Когато се появи Мартин, всичко се промени. Цвети стана невидима.

Дните минаваха в рутина: Емилия водеше Мартин на тренировки по футбол, купуваше му нови дрехи, хвалеше го пред всички съседи. Цвети стоеше сама вкъщи или четеше книги в стаята си. Опитвах се да я развеселя, но усещах как все повече се затваря в себе си.

Една вечер чух спор между двете:

– Защо винаги трябва да правя всичко сама? – извика Цвети.

– Защото си по-голяма! Трябва да помагаш! – отвърна Емилия.

– А Мартин? Той нищо не прави!

– Той е още малък! Не разбираш ли?

– Не е честно! – изкрещя Цвети и избяга в стаята си.

Емилия само въздъхна и продължи да мие чиниите.

Видях как Цвети започна да се променя. Стана затворена, раздразнителна. Започна да закъснява за училище, да получава по-ниски оценки. Учителката ѝ ме потърси:

– Госпожо Мария, има ли нещо у дома? Цветелина е различна. Не говори с никого, стои сама на двора…

Погледнах Емилия с надежда да поговорим сериозно.

– Трябва да обърнеш внимание на Цвети – казах ѝ една вечер. – Тя страда.

– Преувеличаваш! Всички деца минават през такива периоди.

– Не е период! Тя се чувства излишна!

Емилия само махна с ръка:

– Не мога да угаждам на всеки каприз!

Тогава взех решение. Започнах да прекарвам повече време с внучката си – водех я на разходки в парка, учехме заедно уроците ѝ, готвехме любимите ѝ сладкиши. Видях как малко по малко започна да се усмихва отново.

Но вкъщи напрежението растеше. Една вечер чух как Цвети плаче:

– Омръзна ми! Не искам повече да живея тук!

Влязох при нея и я прегърнах силно.

– Ще говоря с майка ти – обещах ѝ.

На следващия ден седнахме трите на масата.

– Емилия, трябва да чуеш дъщеря си! – настоях аз.

Цвети събра смелост:

– Мамо… боли ме, когато ме игнорираш. Когато все Мартин е важен…

Емилия замълча за миг, после каза:

– Не съм знаела, че го усещаш така…

Но думите ѝ бяха празни. Виждах го в очите ѝ – не разбираше или не искаше да разбере.

Сега стоя пред прозореца и гледам как Цвети върви към училище сама. Сърцето ми се къса. Знам, че ако не направя нещо скоро, ще я загубим напълно.

Може би трябва аз да я взема при себе си? Да ѝ дам любовта и вниманието, които заслужава? Или има надежда майка ѝ най-накрая да отвори очите си?

Кажете ми… Какво бихте направили на мое място? Може ли една майка да обича истински децата си поравно или винаги някой остава в сянка?