Майка ми не ме чу: Историята на една българска дъщеря, която се бори със семейните очаквания

– Не съм те карала да се омъжваш! Не съм те карала да раждаш! Сега сама ще си носиш кръста, Мария! – думите на майка ми, Катя, отекваха в ушите ми като камбани, които никога не спират.

Стоях в малката кухня на панелката ни в Люлин, с бебето на ръце, а тя – с ръце на кръста, поглед строг и устни, стиснати до болка. Беше късна есен, прозорецът беше запотен, а в ъгъла на масата стоеше недоизпитият чай от сутринта. Мъжът ми, Иво, беше на работа – трета смяна в склада. Аз – на двадесет и две, с дете на шест месеца и усещане, че съм на сто.

– Мамо, моля те… – прошепнах. – Просто ми е трудно. Не искам да се караме.

– Трудно ти е? Ами като не си слушала! Аз ли ти казах да се омъжваш веднага след университета? Аз ли ти казах да раждаш веднага? – гласът ѝ беше остър като нож.

В този момент се върнах назад във времето. Бях на осемнайсет, когато за първи път споменах пред Катя, че обичам Иво. Тогава тя само въздъхна:

– Момиче си още. Животът е пред теб. Не бързай.

Но аз не я послушах. Влюбих се до уши. Иво беше различен – нежен, внимателен, мечтаеше за семейство. След като завърших бакалавърската си степен по педагогика, той ми предложи брак. Майка ми не беше против, но и не беше щастлива. На сватбата стоеше в ъгъла и гледаше как всички танцуват хоро, а тя стискаше кърпичката си.

След година забременях. Тогава Катя вече беше категорична:

– Защо толкова рано? Не можахте ли да поживеете малко?

Но аз вярвах, че ще се справя. Че любовта ще ни даде сили. Че ще бъда по-добра майка от нея.

Сега стоях пред нея – уморена, разплакана, с бебе на ръце и усещане за провал.

– Мамо… – опитах пак. – Просто… имам нужда от помощ. Не съм спала от три нощи. Иво работи постоянно. Не знам какво да правя с малкия, плаче непрекъснато…

Тя въздъхна тежко и седна срещу мен.

– Мария… Аз също съм била млада майка. Но никой не ми е помагал. Баба ти беше строга жена. Всичко сама правех. Затова исках за теб по-добро.

Погледнах я през сълзи.

– Но ти никога не ми каза това… Винаги само ме критикуваш.

Катя замълча за миг. После тихо каза:

– Може би не умея да показвам обичта си както трябва…

В този момент малкият Виктор започна да плаче още по-силно. Прегърнах го отчаяно.

– Мамо… страх ме е, че ще сбъркам всичко…

Тя стана и дойде до мен. За първи път от много време ме прегърна.

– Всички грешим, Мария. Но трябва да си силна. За себе си и за детето си.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Иво.

– Как сте? – попита той притеснено.

– Добре сме… – излъгах. – Мама е тук.

– Ще се прибера по-рано довечера. Обичам ви.

Затворих телефона и погледнах към майка ми.

– Мамо… мислиш ли, че някога ще бъда добра майка?

Тя се усмихна тъжно:

– Вече си по-добра от мен.

Вечерта седнахме трите поколения жени – аз, майка ми и малкият Виктор – около масата с топла супа и хляб с масло. За първи път от години усетих мирис на дом.

Но вътре в мен остана една празнина. Чувството за вина не ме напускаше – че не съм оправдала очакванията ѝ, че съм избързала с живота си, че може би съм обрекла детето си на същите грешки.

На следващия ден Катя си тръгна рано сутринта. Остави бележка: „Обичам те, Мария. Ще се справиш.“

Гледах бележката дълго време. После я сложих в портмонето си до снимката на Виктор.

Сега пиша тази история и се питам: Колко често майките и дъщерите ни се разминаваме в очакванията си? Колко често забравяме да кажем „Обичам те“ навреме? И дали някога ще спрем да живеем живота си според чуждите страхове?

А вие… простихте ли на своите майки? Или още носите техните думи като тежест в сърцето си?