Баща ми ме предаде: Историята на едно разбито семейство

– Не може да бъде! – изкрещях, когато адвокатът прочете завещанието. Гласът ми отекна в малката стая, където се бяхме събрали след погребението на баща ми. Брат ми, Димитър, седеше срещу мен с кръстосани ръце и поглед, който не можех да разчета. Беше ли виновен? Или просто доволен?

Винаги съм вярвала, че между нас няма тайни. След смъртта на майка ни преди пет години, останахме само тримата – аз, Димитър и баща ни, Георги. Той беше строг човек, но справедлив. Или поне така мислех. Когато преди години купи по един апартамент за всеки от нас, си казах: „Ето, това е истински баща – мисли за децата си.“

Но сега, когато адвокатът обяви, че къщата в Бояна – семейният ни дом, градината с черешите и старата люлка – всичко това остава на Димитър, а аз не получавам нищо освен няколко стари снимки и часовника на дядо ми… не можех да повярвам.

– Това е някаква грешка – прошепнах. – Баща ми никога не би направил такова нещо.

Димитър се изкашля и най-накрая проговори:
– Татко така реши. Говорихме много пъти за това. Той смяташе, че ти си добре устроена – имаш работа, апартамент в центъра… Аз останах тук при него.

– Останал си, защото нямаше къде да отидеш! – избухнах. – Аз се грижих за мама, когато беше болна! Аз плащах сметките, когато татко остана без работа!

Адвокатът ни гледаше неловко. Въздухът беше тежък от неизказани думи и стари обиди.

След погребението всичко се промени. Димитър започна да говори за ремонта на къщата, за това как ще я отдаде под наем или ще я продаде. Аз се чувствах като призрак в собствения си живот. Всяка вечер стоях на балкона и гледах към светлините на София, чудейки се къде сбърках.

Преди месец намерих писмо от баща ми в старата библиотека. Беше адресирано до мен:

„Мила Елена,

Знам, че ще ме съдиш. Знам, че ще те боли. Но вярвам, че ще разбереш – Димитър има нужда от тази къща повече от теб. Ти винаги си била силната. Не искам да ви разделям, но искам да сте свободни. Прости ми.“

Сълзите ми капеха по хартията. Какво значи „свободни“? Свободни от какво? От спомени? От миналото?

Опитах се да говоря с Димитър. Поканих го на кафе в любимото ни заведение до НДК.

– Защо не ми каза? – попитах тихо.
– Какво щеше да промени? – отвърна той. – Татко беше решил.
– Можеше да се бориш за мен! Можеше да кажеш: „Това не е честно!“
– А ти някога борила ли си се за мен? – гласът му трепереше. – Винаги си била първа във всичко. Аз бях просто „малкият брат“.

Замълчах. Никога не бях мислила за това така.

Седмици наред не можех да спя. Приятелите ми казваха: „Съди го! Това е твое право!“ Но аз не исках война. Не исках още една загуба.

Една вечер се върнах в къщата в Бояна. Димитър беше там, ремонтираше покрива.
– Помниш ли как катерехме черешата? – попитах го.
– Помня – усмихна се тъжно той. – Тогава всичко беше по-просто.
– Може би трябва да започнем отначало – казах аз.

Не знам дали някога ще простя напълно на баща си или на брат си. Но знам едно: наследството не е само тухли и бетон. То е болка, спомени и избори.

Понякога се питам: струва ли си да губиш семейството си заради няколко квадратни метра? Или истинското наследство е способността да простиш?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да се борите или да простите?