Никога не харесвах снаха си, но когато синът ми реши да се разведе с нея, не можах да го спра: Да, Емилия е разпиляна, но те приема такъв, какъвто си

— Пак ли ще стоиш и ще гледаш как всичко се разпада, майко? — гласът на Иван трепереше, а аз стисках дръжката на чантата си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.

Стоях на прага на малкия им апартамент в Люлин, а Емилия — моята снаха — се усмихваше широко, сякаш не усещаше напрежението във въздуха. В кухнята миришеше на прясно изпечени курабийки, но по пода се търкаляха детски играчки, а на масата бяха разпилени тетрадки и чаши с недопито кафе. Винаги съм обичала реда. Винаги съм вярвала, че домът трябва да е чист и подреден — така се показва уважение към себе си и към другите. Но Емилия… тя беше хаос в човешки образ.

— Здравейте, мамо! — прегърна ме тя топло, а аз едва отвърнах на прегръдката ѝ. — Седнете, ще ви направя чай.

Погледнах Иван. Очите му бяха уморени, а раменете сведени. От години виждах как нещо го гризе отвътре. Беше ми казвал, че не може повече така — че се чувства невидим в собствения си дом, че му липсва спокойствие. Но никога не беше споменавал думата „развод“.

— Мамо, трябва да поговорим — каза той тихо, докато Емилия шумолеше с чашите. — Решихме да се разделим.

Сърцето ми се сви. Толкова години бях недоволна от Емилия — от начина, по който възпитаваше децата, от разпиляността ѝ, от това, че не работеше стабилно, а сменяше работа след работа. Но сега, когато чух думите на Иван, усетих страх. Не за себе си, а за него. За децата им. За всичко онова, което щеше да се разруши.

— Сигурен ли си? — прошепнах аз.

Той кимна.

— Не мога повече така. Опитах всичко. Говорихме, карахме се, мълчахме… Нищо не се променя.

Емилия влезе с чая и седна срещу нас. Очите ѝ бяха влажни.

— Знам какво мислите за мен — каза тя тихо. — Че съм лоша майка, лоша съпруга… Може би сте права. Но аз обичам Иван. И децата ни.

В този момент си спомних първата ни среща. Беше толкова млада и жива, с онзи смях, който изпълваше стаята. Иван сияеше до нея. Но аз виждах само недостатъците ѝ — че не готви като мен, че не глади ризите му като мен, че не подрежда къщата като мен.

— Мамо — прекъсна мислите ми Иван, — ти винаги си искала най-доброто за мен. Но може би това не е достатъчно.

Погледнах към Емилия. Видях умората ѝ, но и силата ѝ да остане и да се бори за семейството си въпреки всичко.

— Защо не опитате още веднъж? — попитах ги отчаяно. — Заради децата…

— Не става въпрос само за децата — отвърна Емилия с пресипнал глас. — Става въпрос за нас двамата. Аз съм такава, каквато съм. Опитах да се променя заради Иван, но…

— Не искам да се променяш — прекъсна я той рязко. — Просто исках да ме разбираш.

— Разбирам те! — извика тя през сълзи. — Но ти никога не прие мен такава, каквато съм!

В този момент осъзнах колко много приличам на сина си. И аз никога не приех Емилия такава, каквато е. Винаги я сравнявах със себе си или с някакъв идеал в главата ми.

Децата влязоха в стаята — малката Мария държеше плюшено мече, а Петър дърпаше сестра си за ръката.

— Мамо, тате, защо плачете? — попита Мария.

Иван ги прегърна и ги притисна до себе си.

— Всичко ще бъде наред — каза той с глас, който издаваше обратното.

След този ден започнах да идвам по-често при тях. Помагах на Емилия с децата, готвехме заедно, понякога просто мълчахме една до друга. Видях колко много я обичат децата ѝ и как тя ги учи да бъдат добри хора по свой собствен начин. Видях и болката в очите ѝ всеки път, когато Иван закъсняваше или беше студен към нея.

Една вечер седяхме на балкона и гледахме светлините на града.

— Мислите ли, че някога ще ме приемете? — попита ме тя тихо.

Погледнах я дълго. Вече не виждах само разпиляността ѝ или несъвършенствата ѝ. Виждах жена, която обича семейството си и се бори за него по свой начин.

— Мисля… че вече започвам да те приемам — отвърнах аз честно.

Разводът все пак дойде няколко месеца по-късно. Иван се изнесе в малка квартира в Младост. Децата останаха при Емилия през седмицата и при него през уикендите. Всички страдахме по свой начин.

Но аз продължих да помагам на Емилия. Защото разбрах нещо важно: понякога любовта не е достатъчна да задържи едно семейство цяло, но прошката може да го направи по-силно.

Сега често се питам: ако бях приела Емилия по-рано такава, каквато е — щеше ли всичко да бъде различно? Колко често гордостта ни пречи да видим истинските хора до нас?