Колко бързо отлетяха годините – ненужна ли съм вече за децата си?

– Мамо, пак ли ще започваш със спомените? – гласът на дъщеря ми Мария прозвуча остро по телефона, докато аз стисках снимката ѝ в ръка.

– Не мога да не мисля за вас, Мария… – прошепнах, но тя вече беше затворила. Остана само тишината, която тежеше като камък в гърдите ми. Седях на стария диван, обгърната от мириса на миналото – на домашен хляб, на детски смях, на топли вечери, когато всички бяхме заедно. Сега само часовникът тиктакаше и аз се чудех кога точно животът ми се изплъзна между пръстите.

Имам три деца – Мария, Петър и най-големият ми син, Георги. Георги замина за Германия още преди десет години. Беше млад, амбициозен, искаше да учи и да работи там. Първите години ми пишеше често – писма, картички за Коледа, снимки на внучката ми Елица. Сега получавам само по едно съобщение за празниците: „Честита Коледа, мамо! Всичко е наред.“

Петър остана в София. Работи като инженер, има две деца, но рядко се обажда. Веднъж месечно идва да ми донесе лекарства и да провери дали всичко е наред. Стои десет минути, гледа часовника си и си тръгва с думите: „Мамо, нямам време.“

Мария живее в Пловдив с мъжа си. Тя е най-малката и винаги беше най-близка до мен. Но сега телефонните ни разговори са кратки и изпълнени с нетърпение от нейна страна. „Мамо, имам работа. Ще ти звънна друг път.“

Вечерите са най-тежки. Сядам до прозореца и гледам как светлините на града примигват в далечината. Понякога си представям как Георги влиза през вратата с куфар в ръка, как Петър носи торта за рождения ми ден, как Мария ме прегръща и казва: „Обичам те, мамо.“ Но това са само мечти.

Съседката ми баба Надежда често ме кани на чай. Тя също има деца в чужбина. Седим и си разказваме истории от миналото – как сме плели чорапи за зимата, как сме правили лютеница на двора, как сме чакали децата да се приберат от училище. Сега чакаме само телефонът да звънне.

Една вечер не издържах и написах писмо на Георги:

„Скъпи мой сине,

Минаха толкова години откакто не сме се виждали. Понякога се чудя дали още помниш мириса на нашата кухня, шума на стария ни двор, песента на щурците през лятото. Тук всичко е същото, само ти липсваш. Пази се и знай, че винаги ще те чакам.

Обичам те,
Мама“

Не получих отговор.

На следващия ден Петър дойде набързо. Видя писмото на масата.
– Мамо, защо се измъчваш? Георги има свой живот. Не можеш да го върнеш.
– Аз не искам да го връщам… Просто искам да знам, че съм му нужна поне малко.
Петър въздъхна тежко:
– Всички имаме грижи. Не е лесно.
– А за мен лесно ли е? – попитах тихо.
Той не отговори.

След като си тръгна, седнах до прозореца и заплаках. Спомних си как като малки децата тичаха из двора, как ги прегръщах вечер преди сън. Сега прегръщам само спомените.

Веднъж Мария дойде неочаквано. Беше уморена, раздразнена.
– Мамо, трябва да поговорим сериозно. Не можеш да очакваш всички да са около теб постоянно. Имаме свои семейства.
– Знам… Просто понякога ми липсвате толкова много…
– И ние те обичаме, но животът е различен сега.
Тя ме прегърна набързо и си тръгна.

Останах сама с мислите си. Дали съм сгрешила някъде? Дали съм ги задушавала с любовта си? Или просто така е животът – децата порастват и забравят корените си?

Понякога сънувам Георги – идва при мен с усмивка и казва: „Мамо, върнах се.“ Събуждам се с мокри бузи и празно сърце.

Един ден получих писмо от Елица – внучката ми в Германия:
„Бабо Лиляна,
Татко често разказва за теб. Казва, че си най-добрата майка на света. Надявам се скоро да се видим.
Обичам те!“

Сълзите ми потекоха отново – този път от радост и болка едновременно.

Сега стоя до прозореца всяка вечер и чакам – може би някой ден ще чуя стъпки по стълбите или ще звънне телефонът с новината: „Идваме у дома.“

Но докато чакам, се питам: Кога станах излишна? И дали някой ден децата ни ще разберат колко много боли самотата?