Две години тишина: Историята на една майка и нейната дъщеря

– Не мога да повярвам, че пак не се обади за рождения ми ден – прошепнах сама на себе си, докато гледах празния екран на телефона. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми туптеше в гърлото. Две години. Две години тишина от страна на дъщеря ми, Ива. Болката е като камък, заседнал в гърдите ми – тежи, дави ме, но не мога да го изхвърля.

Седях на кухненската маса, обгърната от миризмата на прясно изпечена баница, която направих специално за рождения си ден. Винаги я правех за Ива – беше любимата ѝ. Сега стоеше недокосната. Погледнах снимката ѝ на шкафа – усмихната, с диплома в ръка, а аз до нея, горда и щастлива майка. Как се стигна дотук?

Вратата се хлопна леко – съседката ми, Пенка, влезе без да почука, както винаги.
– Мария, пак ли си сама? – попита тя с онзи съчувствен тон, който ме караше да се чувствам още по-зле.
– Да, Пено. Ива не се е обаждала… пак.
Тя седна срещу мен и сложи ръка върху моята.
– Знаеш ли, че децата понякога имат нужда от време? Може би ще ти прости.
– А ако не го направи? – прошепнах аз. – Ако никога не ми прости?

Пенка замълча. Знаеше историята ми – или поне част от нея. Истината е, че никой не знае всичко. Дори аз понякога се чудя какво точно се случи между мен и Ива.

Всичко започна след смъртта на съпруга ми, Георги. Тогава светът ни се срина. Ива беше на 28, работеше като учителка в Пловдив, а аз останах сама в нашия апартамент в София. Опитвах се да бъда силна заради нея, но болката ме изяждаше отвътре. Започнах да ѝ звъня всеки ден – понякога по няколко пъти. Исках да знам как е, какво прави, дали яде достатъчно… Тя първоначално беше търпелива, но после започна да ми затваря телефона.

– Мамо, задушаваш ме! – извика тя един ден по телефона. – Не мога да дишам! Имам нужда от пространство!
– Аз просто се тревожа за теб…
– Не си единствената майка на света! Остави ме!

Тогава затвори и повече не ми вдигна. Опитах се да ѝ пиша съобщения – за Коледа, за Великден, за рождения ѝ ден. Нито дума в отговор.

Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми: „Гледай я Мария – толкова добра жена, а дъщеря ѝ не иска да я погледне.“ Болеше ме повече от всичко друго. Веднъж срещнах Ива случайно на улицата – беше с някакъв мъж. Погледна ме за секунда и после обърна глава. Сърцето ми се разби на хиляди парчета.

Вечерите са най-тежки. Сядам до прозореца и гледам как светлините на града бавно угасват. Спомням си как Ива като малка идваше при мен с книжка в ръка: „Мамо, прочети ми още една приказка!“ Прегръщах я силно и ѝ обещавах, че винаги ще съм до нея.

Сега обещанията ми звучат като лъжа.

Пенка често ме кани у тях на чай. Говорим си за всичко – за цените в магазина, за новите съседи, за сериалите по телевизията. Но винаги има една тема, която виси между нас като тежък облак.

– Мария, защо не опиташ пак? Може би този път ще ти отговори.
– Страх ме е… Страх ме е от тишината.

Понякога си мисля дали не сбърках някъде по пътя. Бях ли прекалено строга? Или прекалено грижовна? След смъртта на Георги станах обсебваща – знам го. Но какво друго можех да направя? Тя беше всичко, което ми остана.

Една вечер реших да напиша писмо до Ива. Истинско писмо – с хартия и химикалка, както едно време.

„Скъпа Ива,
Знам, че вероятно няма да прочетеш това писмо. Знам, че си ядосана и може би имаш право. Но искам да знаеш, че те обичам повече от всичко на този свят. Може би те задушавах с грижите си, може би съм те наранила без да искам… Прости ми! Моля те! Липсваш ми ужасно много…
Обичам те,
Мама“

Оставих писмото на масата няколко дни. Не можех да реша дали да го изпратя. Накрая го пуснах по пощата с треперещи ръце.

Минаха седмици без отговор. Всеки ден проверявах пощенската кутия с надежда и страх едновременно.

Една сутрин телефонът иззвъня. Сърцето ми спря за секунда. Номерът беше непознат.
– Ало?
– Мамо…
Гласът ѝ беше тих, почти шепот.
– Ива! – извиках през сълзи.
– Получих писмото ти… Не знам дали съм готова още… Но исках да знаеш, че съм добре.
– Само това исках да чуя…

Разговорът беше кратък. Но за мен беше като лъч светлина след дълга нощ.

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето изгрява над София. Надеждата се връща бавно в сърцето ми. Може би някой ден ще успея да я прегърна отново.

Понякога си мисля: Колко грешки може да прости едно дете на майка си? А колко дълго може една майка да чака прошка? Какво бихте направили вие на мое място?