Майчината заръка: „Никога не пускай сама жена в дома си“

— Не я пускай сама в дома си, чуваш ли ме, Ива! — майка ми почти изкрещя по телефона, докато аз се опитвах да успокоя плачещото бебе. — Една жена, сама, в чужд дом — само бели носи!

Стиснах зъби и затворих очи. Вече трети ден не бях излизала от апартамента. Кърмех, сменях памперси, гледах през прозореца как дъждът се стича по стъклата. Мария ми писа сутринта: „Идвам ти на гости, ще донеса кафе и кроасани. Само кажи кога.“

Мария ми е приятелка от гимназията. Преживели сме толкова заедно — първи гаджета, първи раздели, студентски купони, дори абитуриентската ни беше обща. Но сега, когато животът ме затвори между четири стени с едно безпомощно същество в ръцете, майчината заръка се врязваше в съзнанието ми като нож.

— Мамо, Мария не е като другите — опитах се да обясня, но тя не ме слушаше.

— Не е въпрос на доверие! Просто така се пази домът. Не искам да чуя после, че нещо лошо се е случило!

Затворих телефона и се разплаках. Бебето също плачеше. Дали усещаше напрежението? Или просто беше гладно? Вече не различавах собствените си чувства от неговите.

Вечерта Мария пак писа: „Моля те, Иве, имам нужда да поговоря с някого. Не издържам вече сама.“

Сърцето ми се сви. Знаех какво е да си сама. Но майка ми… Тя винаги беше подозрителна към жените без семейство. „Ще ти завиди на щастието, ще ти вземе мъжа, ще ти донесе нещастие“, повтаряше тя още от малка.

Съпругът ми, Петър, работеше до късно. Връщаше се уморен и мълчалив. Понякога ми се струваше, че и той е самотен в този наш нов живот. Опитвах се да му разказвам за страховете си, но той само кимаше и казваше: „Не слушай майка си толкова.“

Но аз слушах. Защото помнех как майка ми плака цяла нощ, когато баща ми я напусна заради най-добрата ѝ приятелка. Помнех как после заключваше вратата дори за съседките.

На следващата сутрин Мария звънна на вратата. Стоеше с две чаши кафе и усмивка, която се опитваше да скрие отчаянието ѝ.

— Може ли да вляза? — попита тихо.

Погледнах я през шпионката. В главата ми ехтеше гласът на майка ми: „Не я пускай!“

— Извинявай, Мария… Бебето спи. Не е удобно сега — излъгах.

Видях как очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Разбирам… — прошепна тя и тръгна надолу по стълбите.

Затворих вратата и се свлякох на пода. Заплаках без глас. Какво правех? Защо допусках страхът да ме управлява? Защо майчината болка трябваше да стане и моя?

Седмица по-късно разбрах от обща позната, че Мария е заминала при сестра си във Варна. „Не издържа повече сама в София“, каза момичето.

Изпратих ѝ съобщение: „Прости ми.“ Не получих отговор.

Майка ми беше доволна: „Виждаш ли? Такива хора не са за твоя дом.“

Но аз не можех да спя нощем. Чувствах се предателка — не само към Мария, а и към себе си. Към онази Ива, която вярваше в приятелството повече от всичко.

Една вечер Петър ме намери разплакана до леглото на бебето.

— Какво има?

— Изгубих приятелката си… Заради един страх, който не е мой… — прошепнах.

Той ме прегърна силно.

— Иве, понякога трябва да слушаме сърцето си, не чуждите страхове.

Но аз вече бях направила избора си.

Сега стоя до прозореца и гледам как светлините на града трептят в нощта. Бебето спи спокойно. А аз се чудя: Кога ще спрем да живеем в сенките на чуждите болки? Колко приятелства трябва да изгубим, преди да повярваме на собственото си сърце?