Ехото на тишината: Самотата на един панелен блок в Люлин

„Пак ли ще стоиш сама цяла вечер, Мария?“ – ехото на гласа на майка ми от телефона още звучи в ушите ми, докато заключвам вратата на апартамента си в Люлин. Вече е тъмно, а панелният блок е потънал в онази особена тишина, която само бетонът може да създаде. Сядам на дивана, загледана в празния екран на телевизора. Не го пускам – страх ме е от шума, но още повече ме е страх от тишината.

Преди две години се разведох с Петър. Беше грозно, шумно, с много крясъци и обвинения. Останах сама в този двустаен апартамент, който някога беше нашият дом. Сега е просто място за спане и мисли. Майка ми настоява да се върна при нея в Пловдив, но аз упорито отказвам – трябва да докажа на себе си, че мога да се справя. Че самотата е свобода, а не затвор.

Но всяка вечер, когато се прибирам от работа, усещам как стените се приближават. Понякога чувам как съседката отгоре крещи на сина си: „Стига си играл тия игри!“, а после – дълго мълчание. Друг път долавям миризмата на пържени картофи от апартамента на баба Станка до мен. Тя винаги ме кани на кафе, но аз рядко приемам – страх ме е да не започна да разчитам прекалено много на чуждата компания.

Една вечер, докато се опитвах да заспя, телефонът иззвъня. Беше Ива – най-добрата ми приятелка от университета. „Мария, хайде да излезем утре! Не може така да се затваряш!“ Съгласих се, макар че не ми се излизаше. На следващия ден седяхме в малкото кафене до метростанцията и тя ме гледаше изпитателно:

– Как си наистина?
– Добре съм – излъгах.
– Не ти вярвам. Знам те по-добре от това.

Замълчах. Не знаех как да ѝ обясня, че самотата не е просто липса на хора около мен. Че е усещане за празнота, която не може да се запълни с разговори или срещи. Че дори когато съм сред хора, пак се чувствам сама.

Върнах се вкъщи и за първи път от месеци се разплаках истински. Не заради Петър, не заради развода, а заради себе си – заради това, че не знам какво искам. На следващия ден реших да направя нещо различно. Отидох при баба Станка и приех поканата ѝ за кафе.

– Много си тиха напоследък – каза тя, докато ми сипваше кафе в малката порцеланова чашка.
– Просто… така се случи – отвърнах.
– Знаеш ли, Марийче, и аз бях сама дълги години. Мъжът ми почина млад. Първо беше страшно, после свикнах. Но човек не трябва да свиква с тишината. Тя изяжда отвътре.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Замислих се колко лесно е да потънеш в рутината – работа, дом, телевизор, сън. Колко лесно е да спреш да търсиш смисъл и близост.

Седмица по-късно получих съобщение от Петър: „Може ли да взема някои от книгите си?“ Сърцето ми подскочи. Не бях го виждала от месеци. Когато дойде, стояхме неловко един срещу друг в хола.

– Как си? – попита той.
– Добре съм – пак излъгах.
– Радвам се… Извинявай за всичко.
– И аз съжалявам.

Той си тръгна бързо, а аз останах с усещането за нещо недовършено. Може би никога нямаше да намеря отговорите, които търся. Може би самотата щеше да остане част от мен завинаги.

Започнах да излизам повече – с Ива, с колеги от работа, дори с баба Станка на разходки из квартала. Но всяка вечер се прибирах у дома и усещах как тишината ме обгръща като старо одеяло. Понякога я приемах като утеха – време за себе си, за мисли и мечти. Друг път ме плашеше до сълзи.

Една вечер седях на балкона и гледах светлините на София. Чувах далечен смях от детската площадка и музика от някой от съседните апартаменти. Помислих си: „Дали някога ще спра да се чувствам сама? Или самотата е просто част от това да бъдеш възрастен?“

Може би няма правилен отговор. Може би всеки намира своя начин да живее с ехото на тишината.

А вие? Как се справяте със самотата? Свобода ли е тя или затвор?