Сянката на миналото: Изборът, който разкъса сърцето ми

— Не мога повече така, Иван! — гласът на Елица проряза тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Стоеше срещу мен, с ръце, стиснати в юмруци, а очите ѝ блестяха от сълзи и гняв. — Всяка вечер се прибираш късно, гледаш ме като призрак. Защо изобщо се ожени за мен?

Погледнах я, но не можех да ѝ отговоря. В главата ми ехтеше друг глас — този на Мария, първата ми съпруга. Виждах лицето ѝ, когато ми каза: „Ще се справим, Иван. Само не ни изоставяй.“ А аз ги изоставих. Оставих Мария и сина ни Петър заради младата, красива Елица, която ме накара да се почувствам отново жив. Или поне така си мислех.

Сега, две години по-късно, седях в кухнята с Елица и усещах как стените се стесняват около мен. Тя беше на двадесет и пет — десет години по-млада от мен. Имаше мечти, които аз вече бях забравил. А аз? Аз бях просто един мъж на средна възраст, който се опитваше да избяга от сянката на собственото си минало.

— Иван, чуваш ли ме? — настоя тя. — Обичаш ли ме изобщо?

Замълчах. Не можех да изрека лъжа. Не и този път.

— Не знам, Ели… — прошепнах.

Тя избухна в сълзи и избяга в спалнята. Останах сам с мислите си и с тишината, която тежеше като камък върху гърдите ми.

Вечерта излязох навън. Дъждът беше спрял, но въздухът още миришеше на мокра земя. Вървях безцелно из квартала и стигнах до една детска площадка. Там видях баща да бута люлката на малко момче. Сърцето ми се сви — спомних си как бутах Петър на люлката пред блока ни в Младост. Тогава вярвах, че съм добър баща.

Извадих телефона си и без да мисля набрах Мария. Тя вдигна след третото позвъняване.

— Иван? — гласът ѝ беше тих, уморен.

— Как е Петър? — попитах.

— Добре е. Има контролно по математика утре… — замълча за миг. — Защо се обаждаш?

Исках да ѝ кажа толкова много неща — че съжалявам, че ми липсва, че не мога да намеря мястото си без тях. Но думите заседнаха в гърлото ми.

— Просто… исках да чуя гласа ти.

Мария въздъхна тежко.

— Иван, животът продължава. Ти направи своя избор.

Затворих телефона и останах дълго да гледам празната люлка. Върнах се у дома късно през нощта. Елица спеше с гръб към мен. Легнах до нея, но не можах да заспя.

На следващия ден отидох на работа в сервиза за автомобили в Дружба. Колегите ми се шегуваха както винаги, но аз бях другаде — мислите ми бяха при Петър и Мария. На обяд получих съобщение от Елица: „Трябва да поговорим.“

Вечерта я намерих седнала на масата с куфар до себе си.

— Отивам при майка ми за известно време — каза тя тихо. — Може би трябва да помислиш какво искаш.

Не я спрях. Знаех, че е права.

Останах сам в апартамента. Дните минаваха бавно. Започнах да пиша писма до Петър — писма, които никога не изпратих. В тях му разказвах за грешките си, за това как човек може да изгуби всичко за миг на слабост.

Една неделя събрах смелост и отидох пред блока на Мария. Видях я през прозореца — беше с Петър, който учеше уроците си. Позвъних на вратата.

Мария отвори и ме погледна дълго.

— Какво искаш?

— Да ви видя… Да говоря с Петър.

Тя се поколеба, но ме пусна вътре. Синът ми ме погледна с онзи поглед, който помнех от детството му — смесица от обида и копнеж за баща.

— Татко… ще останеш ли този път?

Сълзите напълниха очите ми.

— Ще опитам, Петре… Ще опитам.

Мария седна срещу мен.

— Не можем просто да забравим всичко, Иван. Но ако искаш да бъдеш част от живота ни, трябва да го докажеш.

През следващите седмици започнах да прекарвам повече време с Петър — водех го на тренировки по футбол, помагах му с уроците. Мария беше резервирана, но виждах как ледът между нас бавно се топи.

Елица ми звънна няколко пъти, но не ѝ отговарях веднага. Когато най-накрая се срещнахме в едно кафене до НДК, тя ме погледна право в очите:

— Обичаш ли я още?

Замълчах дълго.

— Да… Обичам я по начин, който не мога да обясня.

Елица кимна тъжно.

— Тогава не ме дръж в лъжа. Пусни ме да си тръгна.

Така завърши нашата история — без скандали, без обвинения. Само с тишина и разбити мечти.

Днес живея сам в малък апартамент под наем близо до училището на Петър. Опитвам се да бъда по-добър баща и човек. Мария все още е предпазлива към мен, но понякога виждам усмивка в очите ѝ.

Понякога се питам: заслужаваше ли си всичко това? Може ли човек някога напълно да поправи стореното зло? Или винаги ще носим белезите на грешките си?