Когато последвах сърцето си, за да помогна на сина и снаха си, не подозирах, че попадам в капан

– Мамо, трябва да поговорим – гласът на Димитър прозвуча по телефона напрегнато, почти виновно. Беше неделя сутрин, слънцето едва се прокрадваше през пердетата ми, а аз си мислех, че най-сетне ще имам време за себе си. След толкова години работа в шивашкия цех и грижи за всички, бях решила да забавя темпото. Но когато синът ти те търси с такъв тон, не можеш да останеш безразличен.

– Какво има, Дими? – попитах, опитвайки се да не звуча притеснено.

– Може ли да дойдеш у нас? Мария не се чувства добре, а и с малкия е трудно… – гласът му се пречупи. Знаех, че не е лесно за него да поиска помощ. Винаги е бил горд, инатлив като баща си.

Облякох се набързо и тръгнах към тях. Докато вървях по улиците на квартала, си мислех за всичко, което съм дала през годините – за Димитър, за покойния ми съпруг, за родителите ми. Кога ли щеше да дойде моят ред?

Вратата се отвори рязко. Мария стоеше на прага с тъмни кръгове под очите.

– Благодаря, че дойде, мамо – прошепна тя и ме прегърна. В този момент усетих колко е изтощена.

Влязох вътре и веднага усетих напрежението във въздуха. Малкият Алекс плачеше в другата стая. Димитър седеше на масата с глава в ръцете си.

– Какво става? – попитах тихо.

– Мария е болна. Имаме проблеми с парите. Аз работя по две смени, но не стига… – започна той. – Може ли да останеш при нас за известно време? Да помагаш с Алекс и вкъщи?

Погледнах ги – млади хора, но вече пречупени от живота. Сърцето ми се сви. Как да откажа?

– Ще остана – казах твърдо. – Но само докато Мария се оправи.

Така започна всичко. Ден след ден се грижих за Алекс, готвех, чистех, перях. Мария лежеше в леглото и често плачеше. Димитър се прибираше късно и почти не говореше. Чувствах се като чужда в собствения си живот.

Една вечер чух как Мария говори по телефона:

– Не знам докога ще издържи майка му… Ако не беше тя, щяхме да затънем съвсем.

Сърцето ми се сви още повече. Започнах да усещам, че присъствието ми тук не е временно решение, а удобно оправдание те да не поемат отговорност.

Минаха седмици. Мария се оправи, но не стана дума да си тръгна. Напротив – задачите ми се увеличаваха. Димитър започна да ми оставя списък със задължения всяка сутрин:

– Мамо, ако можеш да платиш сметките днес… И да вземеш Алекс от градина.

– А кога ще имам време за себе си? – попитах веднъж тихо.

– Сега не е моментът за това – отвърна той рязко.

Вечерите прекарвах сама в малката стая за гости. Понякога чувах как Мария се оплаква на майка си:

– Не знам какво ще правим без нея. Дано не реши скоро да си ходи.

Започнах да усещам как ме използват. Не бях вече майка и баба, а домашна помощница. Веднъж се осмелих да поговоря с Димитър:

– Сине, мислех да се прибера у дома следващата седмица…

Той избухна:

– Как можеш да мислиш само за себе си? Ние сме ти семейство! Не виждаш ли колко ни е трудно?

Сълзите напълниха очите ми. Толкова години съм давала всичко за него, а сега… Сега бях просто удобство.

Една вечер Алекс дойде при мен и ме прегърна:

– Бабо, обичам те! – прошепна той.

Това ме разби окончателно. За кого живея? За себе си или за тях? Кога ще дойде моят ред?

На следващата сутрин събрах багажа си и оставих бележка:

„Обичам ви, но трябва да помисля и за себе си.“

Сега седя в празния си апартамент и се чудя: Кога една майка има право да бъде щастлива? Кога семейството престава да бъде любов и се превръща в капан? Какво бихте направили вие на мое място?