Майчината грешка: Осем години кърмене и цената на любовта

– Мамо, пак ли ще говорим за това? – гласът на Даниел трепереше, а очите му бяха вперени в пода. Седяхме един срещу друг на кухненската маса, между нас стоеше чаша с изстинал чай и тежестта на неизказаните думи. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата, а в мен бушуваше буря.

Не знам кога точно започна всичко. Може би още в онзи първи миг, когато го прегърнах в родилното отделение на болница „Шейново“ и той се вкопчи в мен с малките си ръчички. Бях убедена, че кърменето е най-естественото, най-правилното нещо. Майка ми, баба ми, всички жени в рода ми повтаряха: „Майчиното мляко е най-доброто!“ Никой обаче не говореше кога трябва да спре.

Даниел растеше бавно, беше крехък и често боледуваше. Лекарите казваха, че е добре да го кърмя поне до две години. Но аз не можех да спра. Всяка вечер той заспиваше до мен, сгушен в прегръдките ми, а аз усещах как тревогите ми се разтапят. Съпругът ми, Петър, първоначално ме подкрепяше. „Това е вашият момент“, казваше той. Но с времето започна да се отдръпва.

– Мария, мислиш ли, че не е време вече? – попита ме една вечер, когато Даниел беше на пет.
– Още е малък… – отвърнах аз и се опитах да не срещна погледа му.
– Не мислиш ли, че го правиш зависим от себе си?

Тези думи ме нараниха. Как можеше да не разбира? Аз просто исках да му дам всичко от себе си. Но с времето започнах да усещам погледите на другите майки в детската градина. Шушукаха зад гърба ми, някои дори ме питаха директно:

– Още ли го кърмиш? Не мислиш ли, че е прекалено?

Срамът се промъкна тихо в живота ми. Започнах да избягвам родителските срещи. Даниел беше различен – по-затворен, по-несигурен. Веднъж го чух как казва на едно момче:

– Мама ме обича най-много на света.

Но после видях как другите деца му се подиграват. Сърцето ми се сви. Опитах се да говоря с него:

– Дани, ако искаш… можем да спрем с кърменето.
– Но защо? – очите му се напълниха със сълзи. – Това значи ли, че вече няма да ме обичаш?

Не знаех какво да кажа. Чувствах се като чудовище – майка, която е дала твърде много и е взела твърде много.

Петър все по-често оставаше до късно на работа. Вечерите ни бяха мълчаливи. Един ден той не издържа:

– Мария, ти си обсебена! Не виждаш ли как вредиш на детето?
– Аз… аз просто исках да му дам сигурност.
– А дали не го правиш несигурен?

Тогава за първи път се разплаках пред него. Всичко във мен се срина – гордостта, увереността, майчината ми сила. Започнах да търся информация – четох статии, говорих с психолози. Всички казваха едно: прекалената обвързаност може да навреди.

Когато Даниел навърши осем години, спряхме. Беше болезнено и за двама ни. Той плака седмици наред. Аз също. Чувствах се празна и виновна.

Сега той е на дванайсет. Все още е затворен, трудно създава приятелства. В училище има проблеми с адаптацията. Учителката му по български език ме извика наскоро:

– Мария, Даниел има нужда от повече самостоятелност. Трябва да го оставите да порасне.

Понякога нощем лежа будна и си мисля: ако можех да върна времето назад… Бих ли постъпила по същия начин? Или бих послушала Петър? Семейството ни още носи белезите на тази моя грешка – Петър така и не ми прости напълно, а аз все още търся прошка от себе си.

Веднъж Даниел ме попита:

– Мамо, защо не си като другите майки?
– Защото те обичам твърде много… или може би твърде малко?

Сега стоя тук и пиша тази изповед с надеждата някой да ме разбере. Може би има и други майки като мен – изгубени между любовта и страха да не сгрешат.

Кажете ми… има ли прошка за такива като мен? Или майчината любов понякога е най-голямата ни грешка?