Живот на инстант супи и вода: Борбата ми да ги изгоня от вкъщи

— Стига! — гласът ми трепереше, но този път не от страх, а от решимост. Стоях в средата на хола, стиснала юмруци, докато Георги и Мария — моите пораснали деца — ме гледаха с недоумение. Беше вторник, 19:43, а аз за пореден път бях намерила празни опаковки от инстант супи под дивана, разпилени чорапи по пода и мръсни чинии в мивката. Вече не можех да понасям това безкрайно безотговорно съжителство.

— Мамо, какво ти става? — попита Мария, сякаш не разбираше защо съм на ръба.

— Става ми, че съм уморена! — гласът ми се изви високо. — Цял живот работя, за да ви осигуря всичко, а вие… Вие сте на по 27 и 29 години и още живеете тук, храните се с евтини супи и вода, не плащате сметки, не помагате с нищо!

Георги се изсмя нервно:

— Е, мамо, знаеш колко е трудно да си намериш работа сега. Всички искат опит, а никой не дава шанс.

— А ти, Мария? — обърнах се към дъщеря си. — Ти поне имаш диплома от университета. Защо не търсиш нещо по специалността?

Тя сви рамене:

— Не знам… Всичко ми се струва безсмислено. И без това тук е по-лесно.

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Бях дала всичко за тези деца — работих като медицинска сестра 35 години в болницата в Пловдив, сменях нощни дежурства, пропусках празници и рождени дни, за да имат те по-добър живот. А сега… Сега те бяха заседнали в някаква апатия, без желание да поемат отговорност.

Преди месец се пенсионирах. За първи път в живота си имах възможност да си почина истински. Взех си още няколко седмици отпуск, за да се насладя на свободата. Мечтаех да пътувам до Рилските езера, да чета книги на спокойствие или просто да се разхождам из Стария град. Но вместо това всеки ден започваше с кавга за банята и завършваше с търсене на чисти чаши.

— Достатъчно! — казах по-тихо, но твърдо. — Давам ви два месеца. След това трябва да си намерите квартира или работа извън града. Не мога повече така.

Георги скочи от дивана:

— Това е абсурд! Как можеш да ни изгониш? Ние сме ти деца!

— Именно защото сте ми деца — отвърнах аз със сълзи в очите. — Искам да ви видя щастливи и самостоятелни. Не мога вечно да ви държа под крилото си.

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Мария се затвори в стаята си, Георги излизаше до късно с приятели. Аз се чувствах като чудовище — майка, която гони децата си от дома. Но всяка вечер, когато лягаш сама в леглото, усещах как тежестта на годините и самотата ме притискат.

Една вечер седнах на масата с майка ми — баба им Стефка. Тя ме погледна строго:

— Не ги жали толкова. И аз теб те пуснах навреме. Ако не бях го направила, още щеше да живееш при мен.

— Но те са различни… Времената са други…

— Времената винаги са трудни — прекъсна ме тя. — Но човек трябва да се научи да оцелява сам.

Думите ѝ ме боднаха като игла. Спомних си как на 20 години напуснах родния дом в Смолян и дойдох сама в Пловдив. Беше страшно, но оцелявах — работех по две места, учех вечерно медицинския колеж. Никой не ме е питал дали ми е лесно.

След седмица Георги дойде при мен с угрижено лице:

— Мамо… Може ли да поговорим?

Седнахме на балкона. Той гледаше към улицата и мълчеше дълго.

— Знам, че си права — каза най-накрая. — Просто ме е страх. Не знам дали ще се справя сам.

Хванах ръката му:

— Всички се страхуваме, Георги. Но ако не опиташ, никога няма да разбереш какво можеш.

Мария също започна да търси работа по специалността си — социален работник. Видях я как една сутрин пише мотивационно писмо със сълзи в очите.

— Мамо, ако не ме вземат никъде?

— Ще опиташ пак — казах ѝ тихо. — Аз вярвам в теб.

Дните минаваха бавно и напрегнато. Вкъщи беше тихо, но напрежението можеше да се реже с нож. Понякога чувах Георги как плаче нощем; Мария ставаше все по-замислена.

Дойде денят на раздялата. Помогнах им да опаковат багажа си — няколко сака с дрехи, лаптопи и любимите им книги. Прегърнах ги силно на прага.

— Обичам ви повече от всичко — прошепнах през сълзи. — Но вярвам, че ще се справите.

Когато затворих вратата след тях, останах сама в празния апартамент. Седнах на кухненския стол и заплаках като дете. Болеше ме ужасно, но знаех, че съм направила правилното.

Сега всяка сутрин пия кафето си сама и гледам към прозореца с надежда. Чуваме се често — Георги вече работи като техник в сервиз за телефони; Мария започна стаж в социалната служба. Понякога идват на гости и носят домашна баница.

Питам се: Кога е правилният момент да пуснеш децата си? Дали болката от раздялата някога ще мине? Или това е цената на истинската обич? Какво мислите вие?