Зад затворените врати на семейната къща: Изповедта на една снаха

– Пак ли не си измила чиниите, Мария? – гласът на свекърва ми, госпожа Иванова, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях пред прозореца, с ръце, потънали в сапунена вода, и гледах как дъждът барабани по стъклото. В този момент ми се искаше да съм навън, далеч от тази къща, далеч от нея.

– Измих ги, просто оставих тигана да се накисне – отвърнах тихо, без да я поглеждам. Знаех, че няма смисъл да споря. Тя винаги намираше повод да ме упрекне – било за праха по рафтовете, било за това как съм подредила хладилника.

Живея тук вече три години – в голямата къща на съпруга ми Петър, заедно с неговите родители и по-малката му сестра Даниела. Когато се оженихме, нямахме възможност да си позволим собствено жилище. Петър настоя да останем тук, докато съберем пари. „Ще е временно“, каза той. Но временното се превърна в безкрайно изпитание.

Петър работи до късно. Когато се прибира, често ме намира разплакана или мълчалива. Опитва се да ме успокои:

– Моля те, Мария, не обръщай внимание на майка ми. Тя е такава с всички.

– С всички ли? – питам го аз. – Защо тогава Даниела може да спи до обяд и никой не ѝ казва нищо?

Той въздиша и ме прегръща. Знам, че го боли да вижда как страдам, но не знае как да помогне. А аз се чувствам все по-самотна и изолирана.

Сутрините започват с аромата на кафе и напрежение. Свекърва ми вече е будна, подрежда масата и мърмори под носа си:

– В нашата къща всичко трябва да е наредено. Не като у вашите.

Понякога ми се иска да ѝ кажа, че у нас винаги е било чисто и подредено, че майка ми ме е научила на уважение и трудолюбие. Но думите заседват в гърлото ми.

Даниела е на 23 – студентка, но рядко ходи на лекции. Приятелките ѝ идват почти всяка вечер, смеят се шумно в стаята ѝ до късно. Ако аз поканя приятелка, свекърва ми гледа неодобрително:

– Не сме хотел тук!

Веднъж се осмелих да ѝ кажа:

– И аз имам нужда от приятели.

Тя ме изгледа така, сякаш съм казала нещо неприлично:

– Когато си част от това семейство, трябва да мислиш първо за другите.

Понякога си мисля дали някога ще бъда приета като част от това семейство. Или винаги ще бъда чуждото тяло, което пречи на хармонията им?

С бащата на Петър почти не разговаряме. Той е мълчалив човек, който прекарва вечерите пред телевизора с чаша ракия. Понякога усещам погледа му върху мен – сякаш се чуди какво правя тук.

Най-трудни са неделните обеди. Всички сядаме на масата – аз сервирам, свекърва ми раздава порциите и коментарите си:

– Мария, сложи повече салата на Петър! Той обича домати.

– Знам – отвръщам тихо.

– Ама ти откъде ще знаеш? Ти не си израснала с него!

Петър ме поглежда извинително. Даниела се подсмихва. Аз стискам зъби и броя минутите до края на обяда.

Понякога се затварям в малката ни стая и плача безшумно. Пиша писма до майка си, които никога не изпращам:

„Мамо, чувствам се изгубена. Тук никой не ме разбира. Петър е добър, но не може да ме защити от майка си. Чувствам се като гостенка в собствения си дом.“

Една вечер не издържах. След поредния упрек за това как съм сготвила мусаката („Твоята майка не те ли е научила на нищо?“), избухнах:

– Госпожо Иванова, опитвам се! Наистина се опитвам! Но никога нищо не ви е достатъчно!

Тя ме изгледа с изненада и за първи път замълча. Петър ме хвана за ръката и ме изведе навън на двора.

– Не мога повече така – прошепнах през сълзи. – Или ще намерим начин да живеем сами, или ще се изгубя напълно.

Той кимна мълчаливо. Знаех, че няма лесно решение – заплатите ни са ниски, жилищата скъпи. Но за първи път усетих, че той разбира колко тежко ми е.

Оттогава започнахме да търсим варианти – малък апартамент под наем, дори стая в общежитие. Все още сме тук, но вече имаме план.

Пиша тази история не само за себе си, а за всички жени като мен – които живеят между стените на чужда къща и се борят за място под слънцето. Как се справяте вие? Има ли надежда за хармония или единственият изход е бягството?

Понякога си мисля: ако любовта изисква толкова жертви, струва ли си цената? Или просто трябва да намерим сили да поставим граници? Какво бихте направили на мое място?