Когато внучката ми спря да ми пише: Истината, която не исках да видя

– Защо не ми вдигаш телефона, Мария? – гласът ми трепереше, докато стоях пред входната врата на сина си. Беше късен следобед, а вятърът носеше мирис на мокра земя. В ръцете си стисках торба с домашни курабийки – любимите на внучката ми Лили.

Мария отвори вратата с престорена усмивка. – Извинявай, Цветанке, Лили е на уроци по пиано, а аз имам работа. Може би друг път?

– Но аз само исках да я видя за малко… – прошепнах, усещайки как гърлото ми се стяга. От седмица не бях чувала гласа на Лили. Откакто навърши дванайсет и получи първия си телефон, почти всеки ден ми пращаше съобщения: „Бабо, какво правиш? Кога ще дойдеш?“ А сега – тишина. Когато звънях, никой не вдигаше.

Мария затвори вратата по-бързо, отколкото очаквах. Останах на стълбите с усещането, че съм нежелана. Върнах се у дома и седнах до прозореца. Гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех какво съм направила погрешно.

Синът ми, Петър, винаги беше зает. Работеше до късно, а когато се прибираше, беше уморен и раздразнителен. От години помагах на Мария – гледах децата, готвех, чистех, когато тя беше болна или имаше работа. Никога не съм искала нищо в замяна.

На следващия ден опитах отново. Звъннах на Лили – телефонът беше изключен. Писах ѝ съобщение: „Бабо те обича. Обади ми се, когато можеш.“ Отговор не получих.

Седмица по-късно срещнах Мария пред блока. Тя ме изгледа хладно:

– Цветанке, Лили има много домашни и извънкласни занимания. Не може да се разсейва.

– Но аз само искам да я чуя… – опитах се да обясня.

– Моля те, уважавай решението ни! – прекъсна ме тя и тръгна към колата си.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха въпроси: Дали съм прекалявала? Дали съм казала нещо обидно? Спомних си един разговор отпреди месец. Бях казала на Лили да не стои толкова дълго на телефона си. Може би Мария се е обидила?

Дните минаваха бавно. Чувствах се като призрак в собствения си живот. Съседките ме питаха защо не виждат внучките ми вече при мен. Не знаех какво да им кажа.

Една вечер Петър дойде сам. Седна срещу мен на масата и избягваше погледа ми.

– Мамо… – започна той тихо. – Мария и аз решихме да ограничим контактите на Лили с теб за известно време.

– Защо? Какво съм направила? – очите ми се напълниха със сълзи.

– Просто… Лили трябва да се съсредоточи върху училището. А и… Мария мисли, че понякога я разглезваш прекалено много.

– Разглезвам я? – повторих като ехо. – Аз само я обичам!

Петър въздъхна тежко:

– Мамо, моля те, не усложнявай нещата.

След този разговор се затворих още повече в себе си. Започнах да се съмнявам във всичко – в думите си, в постъпките си, дори в любовта си към внучките.

Една сутрин получих писмо по пощата – ръкописно, с почерка на Лили:

„Бабо, липсваш ми много. Мама не ми позволява да ти пиша често. Казва, че трябва да си починеш от нас. Обичам те! Лили.“

Сълзите ми капеха върху хартията. Значи не съм си въобразявала! Някой умишлено ме държи далеч от децата.

Реших да говоря открито с Мария. Отидох при тях една неделя сутринта без предупреждение. Мария ме посрещна на прага:

– Цветанке, казах ти вече…

– Не! Сега ще говорим! – прекъснах я аз за първи път в живота си. – Какво става? Защо ме държиш далеч от внучките?

Тя замълча за миг и после избухна:

– Защото не мога повече! Винаги си тук, винаги знаеш кое е най-добре! Петър те слуша повече от мен! Децата те обожават! Аз… аз се чувствам излишна в собствения си дом!

Стоях като вцепенена. Никога не бях помисляла за това – че присъствието ми може да тежи на Мария.

– Аз само исках да помагам… – прошепнах.

– Знам! Но понякога помощта ти ме кара да се чувствам като лоша майка! – очите ѝ бяха пълни със сълзи.

В този момент Лили изтича от стаята:

– Мамо! Бабо! Не се карайте!

Прегърнах я силно и усетих колко много съм ѝ липсвала.

След този ден започнахме бавно да изграждаме нови граници. Говорихме повече – за страховете си, за нуждите си, за болката от това да бъдеш майка или баба в едно объркано семейство.

Сега виждам внучките по-рядко, но времето ни е истинско и пълноценно. Научих се да давам пространство на Мария и да уважавам ролята ѝ като майка.

Понякога вечер седя сама и си мисля: Дали можехме да избегнем тази болка? Колко често помощта ни пречи вместо да помага? Какво мислите вие?