Между миналото и бъдещето: Историята на един син и неговия възрастен втори баща

– Не ме карай пак да говоря за това, Мартине! – гласът на втория ми баща, Стефан, трепереше, но в него се усещаше желязна решимост. Седеше на ръба на стария фотьойл в хола, с ръце, стиснали бастуна така, сякаш той беше последната му връзка с живота, който познаваше.

– Татко, не става въпрос за това какво искам аз. Просто се тревожа за теб. Миналата седмица падна в банята. Ами ако не бях дошъл навреме? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Вече няколко месеца водехме този разговор – винаги с едни и същи аргументи, винаги с едно и също напрежение във въздуха.

Стефан беше на 84. Майка ми почина преди три години, а аз останах единственият му близък човек. Не беше мой биологичен баща, но беше човекът, който ме научи да карам колело, който ме държеше за ръка, когато се страхувах от тъмното. След смъртта на мама той се затвори в себе си. Къщата им в Пловдив стана твърде голяма и твърде тиха.

– Не съм толкова безпомощен, колкото си мислиш – каза той тихо. – И не искам да умирам сред непознати.

Погледнах го. В очите му имаше страх и гордост. Знаех, че думите ми го нараняват, но не можех да ги спра. Всяка вечер си лягах с мисълта: „Ами ако утре не мога да му помогна?“

Сестра ми Мария живееше в Германия и можеше само да звъни по телефона. „Мартине, трябва да го убедиш. Не можем да рискуваме.“ Но как се убеждава човек, че трябва да се откаже от дома си?

Един ден намерих Стефан да стои до прозореца и да гледа към двора.

– Помниш ли как засадихме тази череша? – попита ме внезапно.

– Помня – отвърнах. – Бях на осем.

– Тогава ти беше малък и не вярваше, че ще порасне толкова голяма. Сега ти казваш на мен, че трябва да напусна всичко това… – Гласът му се пречупи.

Седнах до него. За първи път си позволих да бъда слаб пред него.

– Татко… страх ме е. Страх ме е да не те загубя така, както загубих мама. Не мога да бъда тук всеки ден. Работя, имам семейство… Но ти си ми важен. Не знам кое е правилното решение.

Той сложи ръка върху моята.

– Знам, момчето ми. Но аз съм още жив. Искам сам да решавам как ще изживея дните си.

Тази нощ не можах да спя. В главата ми се въртяха думи като „отговорност“, „грижа“, „достойнство“. На следващия ден говорих с личната му лекарка – д-р Георгиева.

– Мартине, това е често срещан проблем – каза тя. – Възрастните хора се страхуват от промяната повече от всичко друго. Ако го насилиш, може да стане по-зле.

Започнахме да търсим компромис. Предложих му домашна помощничка – леля Дора от съседния вход.

– Не искам чужди хора в къщата – отсече той.

Опитах с дневен център за възрастни хора.

– Там всички са болни и тъжни! Аз още мога сам!

Всяка вечер се прибирах у дома изцеден от безсилие. Жена ми Катя ме гледаше със съчувствие.

– Може би трябва просто да го оставиш да реши сам – каза тя една вечер.

– Ами ако стане нещо? Как ще си го простя?

Дните минаваха в рутина: работа, пазаруване за Стефан, проверки по телефона дали е добре. Един следобед телефонът звънна – съседката леля Пенка:

– Мартине, баща ти пак е паднал! Добре е, но много се изплаши…

Отидох веднага. Намерих го седнал на леглото, с превързана ръка.

– Извинявай… – прошепна той. – Може би си прав.

Седнах до него и двамата заплакахме – от облекчение и от болка.

След този случай Стефан прие помощта на леля Дора. Постепенно свикна с мисълта, че не е сам. Домът за възрастни остана последна опция, но вече не беше табу тема между нас.

Понякога вечер сядаме двамата на пейката под черешата и мълчим дълго.

– Мартине – каза ми веднъж той – благодаря ти, че не ме остави сам в страха ми.

Сега знам: няма лесни решения. Само любовта ни води през страха и вината.

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – достойнството или сигурността?