Когато огледалото проговори: Историята на един обърнат живот

– Пак ли ще ядеш толкова късно, Димитре? – гласът на Мария проряза тишината в кухнята, докато аз отчаяно ровех в хладилника.

Не ѝ отговорих. Само затворих вратата с трясък и се отпуснах тежко на стола. Чинията с остатъци от мусака ме гледаше обвинително. Преди година аз бях този, който ѝ правеше забележки за всяка хапка, за всяко парче хляб. Сега тя беше тази, която се прибираше късно от работа – сияеща, с нова прическа и дрехи, които ѝ стояха по-добре от всякога. А аз? Аз бях станал сянка на себе си – или по-скоро, по-голяма версия на себе си.

Всичко започна миналата есен. Мария беше безработна вече трети месец. Аз работех в счетоводната кантора на чичо ми и се прибирах уморен и раздразнен. Вечерите ни минаваха в мълчание или дребни кавги. Тя готвеше, чистеше, но все изглеждаше тъжна и затворена. Аз не разбирах защо не може просто да се стегне – да си намери работа, да отслабне малко, да се усмихне повече. Казвах ѝ го често, понякога грубо:

– Ако искаш нещо да се промени, трябва да започнеш от себе си!

Тя ме гледаше с онзи празен поглед, който ме вбесяваше още повече.

После нещата се промениха. Мария започна работа в една маркетингова агенция – случайно попадна на обява във Facebook. За няколко месеца я повишиха. Започна да спортува с колежките си след работа, да се храни здравословно. Вечер се прибираше уморена, но щастлива. Говореше за нови проекти, за срещи с клиенти, за това как се чувства жива.

А аз? Аз започнах да ям повече. Първо беше от скука, после от яд. Работата ми стана още по-стресираща – чичо ми започна да ме натоварва с повече задачи, а аз не можех да откажа. Вечерите прекарвах пред телевизора с бира и чипс. Килограмите се трупаха неусетно.

Една вечер Мария се прибра по-късно от обикновено. Беше с нова рокля и гримът ѝ беше безупречен.

– Имаше фирмено парти – каза тя, докато събуваше обувките си.

– Сигурно си се забавлявала много – изсъсках аз.

– Да, беше хубаво – отвърна спокойно.

– С кой танцува? – попитах рязко.

Тя ме погледна дълго:

– Димитре, какво ти става? Не си същият човек.

– Аз ли не съм същият? Ти не си същата! – извиках и треснах вратата на спалнята.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което бях казал през годините – всички онези забележки за теглото ѝ, за външния ѝ вид, за липсата на амбиция. А сега аз бях този, който не можеше да се гледа в огледалото.

Сутринта Мария вече беше излязла. На масата имаше бележка: „Ще се върна късно. Не ме чакай.“

Отидох до банята и се загледах в отражението си. Коремът ми висеше над колана, очите ми бяха подпухнали. В този момент осъзнах колко съм самотен. Не само физически – самотен в мислите си, в страховете си.

Опитах се да променя нещо. Купих си карта за фитнеса до блока, но ходих само два пъти. Всички там изглеждаха уверени и стегнати – аз се чувствах като чужденец сред тях.

Един ден Мария ме покани на вечеря навън. Беше резервирала маса в малък ресторант в центъра.

– Искам да поговорим – каза тя сериозно.

– За какво?

– За нас. За това как сме стигнали дотук.

Мълчах дълго. После прошепнах:

– Извинявай… За всичко.

Тя сложи ръката си върху моята:

– И аз имам вина. Но ако искаме да продължим заедно, трябва да спрем да се нараняваме.

В този момент разбрах колко много я обичам и колко съм я наранил с думите и поведението си.

Започнах малки промени – излизах повече навън, готвехме заедно през уикендите, опитвах се да говоря открито за страховете си. Не беше лесно – имаше дни, в които пак изпадах в отчаяние и ядях безконтролно. Но Мария беше до мен – този път не като жертва на моите критики, а като партньор.

Сега знам: най-трудната битка е със себе си. И най-голямата прошка е тази към собствените ни грешки.

Понякога вечер седя сам в кухнята и си мисля: „Колко лесно е да съдиш другия… А дали ще намеря сили да простя на себе си?“