Завещанието, което разби живота ми: Истината за мъжа, когото мислех, че познавам

— Не може да бъде! — гласът ми се разнесе из празния хол, докато адвокатът бавно сгъваше листа с последната воля на съпруга ми. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми блъскаше в гърдите като затворена птица.

— Госпожо Димитрова, разбирам, че е шокиращо — каза адвокатът с онзи сух, почти безчувствен тон, който ме караше да го намразя още повече. — Но това е завещанието. Всичко е законно.

Погледнах го невярващо. Как можеше да е законно? Как можеше Петър — моят Петър, мъжът, с когото споделих двадесет години от живота си, да остави дяловете си от фирмата и дори спестяванията ни на някаква си Мария Николова? И коя беше тя изобщо?

Върнах се у дома като в сън. Апартаментът ни в „Люлин“ беше тих, почти враждебен. Седнах на дивана и се загледах в снимката ни от морето — усмихнати, ръка за ръка, слънцето залязва зад нас. Бяхме щастливи. Или поне така си мислех.

Петър и аз израснахме в Перник, в един и същи квартал. Той беше две години по-голям от мен и винаги ми се струваше недостижим — онзи симпатичен момък с вечната усмивка и мазните ръце от мотори. Срещнахме се отново след години — аз вече учителка по литература, той инженер във фирма за строителна техника. Любовта ни пламна неочаквано, като пожар в суха трева. Бързо се оженихме, купихме си апартамент в София и започнахме да градим живота си.

Петър беше работлив, но и потаен. Често оставаше до късно във фирмата или излизаше с „колеги“. Аз му вярвах. Никога не съм го следила, никога не съм ровила в телефона му. Мислех си, че така трябва — доверието е основата на всяка връзка.

Сега обаче всичко изглеждаше като лъжа.

— Мамо, какво става? — дъщеря ни Яна влезе в хола с притеснен поглед. Беше на 17, умна и чувствителна, приличаше на баща си по очите.

— Нищо, миличка… Просто съм уморена — излъгах я. Как да ѝ кажа истината? Как да ѝ призная, че баща ѝ е оставил всичко на непозната жена?

През следващите дни не можех да спя. Въртях се в леглото и се чудех коя е тази Мария Николова. Дали е негова любовница? Или дете от предишна връзка? Или просто някой, на когото е помогнал?

Реших да я намеря. Открих адреса ѝ в завещанието — малък апартамент в „Красна поляна“. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, докато звънях на вратата.

Отвори ми жена на около 40 години — слаба, с уморени очи и ръце на човек, който е работил цял живот.

— Вие сте Мария Николова? — попитах с пресипнал глас.

Тя кимна и ме покани вътре. Апартаментът беше скромен — миришеше на кафе и прах.

— Знам защо сте тук — каза тя тихо. — Петър ми беше приятел… повече от приятел.

Почувствах как земята под краката ми се разтваря.

— Колко време? — прошепнах.

— Повече от десет години — отвърна тя и сведе поглед. — Не исках да ви нараня. Знам, че имате дете…

— И какво? Той ти е оставил всичко! А аз? А Яна?

Мария избухна в сълзи.

— Моля ви… Аз не съм искала това! Петър настояваше… Помогнах му много пъти, когато беше зле. Той… той не беше щастлив.

Тези думи ме удариха като шамар. Не беше щастлив? А аз цял живот се стараех да му угаждам — готвех любимите му ястия, търпях капризите му, прощавах му отсъствията.

Излязох от апартамента ѝ като пребита. Вървях по улиците и се чудех къде сбърках. Дали бях твърде доверчива? Или твърде заета с работата и детето?

Вкъщи Яна ме чакаше притеснена.

— Мамо… ти плачеш?

Прегърнах я силно.

— Всичко ще бъде наред, миличка… Ще се справим.

Но вътре в мен бушуваше буря. Започнах да преглеждам старите ни снимки, бележки, дори банкови извлечения. Открих разходи за хотели, ресторанти… Дребни лъжи, които никога не бях забелязала.

Семейството ми не ме подкрепи особено. Майка ми само въздъхна:

— Ей, мила… Мъжете са такива. Свиквай.

А брат ми Георги каза:

— Поне си имала дом и дете. Има жени с по-малко.

Чувствах се сама срещу целия свят.

Започнах да ходя при психолог. Там за първи път казах на глас:

— Чувствам се предадена… сякаш целият ми живот е бил измама.

Психоложката ме погледна топло:

— Не сте виновна вие. Понякога хората крият страни от себе си, които никога няма да разберем.

С времето болката поутихна. Намерих сили да простя — не на Петър или Мария, а на себе си. За това, че съм вярвала и обичала истински.

Сега живея по-скромно, но по-свободно. Яна кандидатства в университет и двамата сме по-близки от всякога.

Понякога вечер сядам до прозореца и се питам: „Колко добре познаваме хората до себе си? И дали някога ще спрем да вярваме в любовта?“