Дарът, който не стигна: Историята на една майка след сватбата на дъщеря си

— Мамо, не мога да повярвам, че това е всичко! — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи и разочарование. Стояхме в хола, още с балони по пода и остатъци от торта по масата, а аз държах в ръцете си плика, който ѝ бяхме дали с баща ѝ. В него имаше петстотин лева — сума, която за нас не беше малка, особено след като бяхме платили цялата сватба: ресторанта в Банкя, роклята ѝ от София, музиката, фотографа, дори меден месец в Созопол.

— Мария, ние дадохме всичко от себе си — прошепнах, усещайки как гласът ми се къса. — Не разбираш ли колко много значи за нас това?

Тя само поклати глава и избяга в стаята си. Станимир, мъжът ми, стоеше до мен безмълвен. В този момент се почувствах по-самотна от всякога. Как можеше детето ми да не вижда всичко, което направихме за нея? Как можеше да измерва любовта ни с пари?

Вечерта седнахме с мъжа ми на терасата. Пушехме по цигара и гледахме светлините на града. Станимир мълчеше дълго, после каза:

— Може би сбъркахме някъде. Може би трябваше да ѝ дадем повече…

— Повече? — прекъснах го аз. — Какво повече? Да вземем заем ли? Да продадем колата? Тя забрави ли кой ѝ купи първия апартамент? Кой ѝ плащаше университета?

Той само въздъхна тежко. Знаех, че и той страда. За нас Мария беше всичко. От малка я водехме на уроци по пиано, на екскурзии до Рилския манастир, на море всяко лято. Бяхме се отказали от много неща заради нея.

На следващия ден Мария не излезе от стаята си. Зетят ми, Даниел, се опита да ни успокои:

— Не ѝ се сърдете. Просто е уморена и напрегната. Всичко беше толкова голямо събитие…

Но аз знаех, че не е само умората. Чувах я как говори по телефона с приятелките си:

— Представяш ли си? Родителите ми дадоха по-малко от колкото чичо Петър даде на братовчедка ми! А те платиха само кувертите!

Сърцето ми се сви. Започнах да се съмнявам в себе си. Дали наистина бях твърде строга? Дали трябваше да мисля повече за традициите и очакванията? В нашето село винаги се казваше: „На сватба не се пести.“ Но ние не пестихме! Просто нямахме повече.

Седмица по-късно майка ми дойде на гости. Тя ме погледна строго:

— Елена, не се тревожи толкова. Децата са разглезени днес. Ние навремето с баща ти сами си правихме сватбата и пак бяхме щастливи.

Но думите ѝ не ме успокоиха. Вечерта отново седнах до Мария.

— Моля те, кажи ми какво те боли толкова? — попитах я тихо.

Тя ме погледна със зачервени очи:

— Мамо, просто… всички очакваха да получим повече. Даниел също… Говорят си хората.

— А ти какво очакваше? — попитах я аз.

— Не знам… Просто исках да се почувствам специална.

Тогава разбрах — не парите бяха проблемът. А усещането ѝ за признание, за обич. Но защо трябваше да го измерва с пари?

Станимир влезе и седна до нас:

— Мария, ти винаги ще бъдеш нашето момиче. Но понякога животът е труден и трябва да разбереш, че любовта не се купува.

Тя избухна в сълзи и се хвърли в прегръдките ни. За миг си помислих, че всичко ще се оправи. Но после дойдоха нови проблеми — сметки за апартамента им, нова кола, искания за помощ…

Всяка вечер лежах будна и се питах: къде сбъркахме? Дали прекалено много сме давали досега? Или просто времената са други?

Една вечер Станимир каза:

— Трябва да я оставим сама да се справя. Иначе никога няма да порасне.

Беше ми трудно да го приема. Но може би беше прав.

Днес Мария рядко ни търси. Понякога изпраща снимки на внучето ни по Вайбър. Все още ме боли, но се опитвам да приема новата реалност.

Питам се: Кога любовта между родители и деца стана въпрос на сметки? И дали някога ще можем отново да бъдем истинско семейство?